Минута и половина вокални кристали и хоп – джаз-перкусии (Моме маленко), а ла Макферин вокализи на измислен език („Пора сотунда“), ставащ ни на секундата близък. Или в обратен ред, ако предпочетете физическия носител пред спотифай.
Което и да изберете, няма да сбъркате. Албумът на „Мистерия на българските гласове“ с участието на Лиса Жерард от „Дед кен денс“ не е просто римейк на Кейт Буш след почти половин век.
Философията е друга, а почеркът на един от най-интересните български музикални творци от границата между двете хилядолетия, Петър Дундаков гарантира органичния преход между етно/уърлд/джаз/ню фюжън или както искайте си го наричайте, ако не можете без етикети.
Признавам, видеото на Лиса с „Мистериите“ от София не ме впечатли особено. Но нещата стават много по-сериозни след едно по-дълго съвместно концертиране – номинацията за „Грами“ на Арканхел с младите български гласове дойде след 4 години турнета и слава Богу!
И за да не споменавам всуе името Му, обръщам внимание върху „Мани Яни“. Тук кавалът на Коста Генчев лее елей върху божествената хармония от музиката на Пепи, изпята от Лиса на фона на един хор, за който Гарбарек може само да мечтае, ако случайно реши да събира „Официум“ и „Мнемозин“ в едно.
А за да не стават настроенията прекалено вглъбени, контрастната постройка на програмата включва пак в зависимост от носителя на албума, закачливи мотиви („Йове“) или бийтбоксър („Рано ранила“).
Френската критика определя последващата и в дата варианта композиция „Слънце“ в стил джаз мануш и сравнява гъдулката на Христина Белева с цигулката на Грапели. Честно казано, предпочитам дълбочината на нейния финален дует с китарата на Петър Миланов пред а ла ресторантската звучност на дуета Грапели-Менухин.
Решително кинематографично е седмото парче, „Унисон“, където дискретен ханг вкарва безвремието като мост между джунглата, северното сияние и мегаполиса. За носталгиците по автентични български жални мелодии е минималистичното „Заблеяло ми е агънце“ с гласа на солистките. Под него като от кладенец извира кавалът на Коста, който отново изплува и в кодата.
Шегобийската пиеса „Тропаница“ приемам само като преход пред кахърните „Ганка“ и „Станка“ на финала. Лично аз не откривам никакво бразилско влияние, както и ориенталски сук в „Шандай Я“ – многоточието на колаборацията Лиса – „Мистерии“.
В плейлиста в „Дуенде“ освен откъси от разговора ни ще можете предпремиерно да чуете и предстоящия албум на „Дед кен денс“ – естествено, с гостуване на „Мистериите“.
