Калин Сърменов е човек, който успешно се превъплъщава в много роли. Но това не е единствено защото той е артист по призвание и професия. Сравнително неотдавна Сърменов стана много популярен с ролята на мафиота Милото в нашумелия сериал „Седем часа разлика“, но през годините той се е доказал успешно също и в рекламния бизнес и като телевизионен водещ.
Наред с това Сърменов за втори път влезе в отговорна мениджърска роля, изпълнявайки длъжността на директор на Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“. В този кратък разговор с артиста с непримирим език и принципи, които е готов да отстоява, дори и когато това може да му навреди, си говорим за популярността, сатирата и Сатирата, за изкуството и за това как достига то до хората.
Отново се превъплъщавате в мафиот от малкия екран в епизод от сериала „Полицаите от края на града“. Не е ли странно човек на принципите като вас толкова често да влиза в такава роля?
Ние живеем в България, тук няма професионалисти, тук всички са любители. Да не мислите, че някой е анализирал? Просто аз съм изиграл нещо хубаво, хората са го харесали и след това всички казват: А, чудесно, дай да го ползваме“.
Значи мафиотите не Ви привличат като образ?
Не съм казал това. Просто ми предлагат това по подразбиране. Тук случайността е принцип, а не закономерността. Те си казват – той го прави добре, понеже му е гола главата и е голям. От друга страна може да си най-добрият, но никой да не те вика. Това, което се случи със сериала „Седем часа разлика“, беше случайност. Колко години копая аз на тази нива и какво от това? Ние сме в България, тука е така.
Когато за първи път разбрахте, че сте популярен?
Първия ден след първия епизод на „Седем часа разлика“. Излязох от вкъщи, направих няколко крачки и разбрах, че нещата са се променили. Да, и преди това хората ме познаваха, имах някаква популярност, но си спомням дори зад кой ъгъл завих през онзи ден и разбрах, че светът някак се е променил за мен.
Това е донякъде странно, защото играете толкова време в театъра, част сте от една от най-дълго поставяните постановки на Сатиричния театър – „Вечеря за тъпаци“, имате и няколко много популярни реклами… И въпреки това, телевизията променя нещата.
Няма как. Така е по цял свят. Телевизията е нещото, което ще носи културния отпечатък в бъдеще. Не киното, не театърът. Въпреки че театърът е малко по-специфичен, той не изглежда толкова убедително на екрана, магията трудно се пренася. Киното обаче постепенно си отива. Големите продуценти започнаха да инвестират в телевизия, защото тя дава възможност да разкажеш една много дълга история. В забързания ни свят ние не можем да прекарваме повече от 2 часа в салона. Неслучайно в магазините за черна техника продават системи за домашно кино. Това промени логиката на нещата, затова кино проектите са толкова ялови. Според мен киното беше дотук.
Защо се връщате тук тогава, на тази позиция – за втори път директор на Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“?
По същата причина – България е непрофесионална държава. Хора, които работят и искат да бъдат професионалисти, имат нужда някой да им даде светлина в тунела. Има много такива хора, но когато им сложиш човек, който няма представа кое как се прави, нещата не стават. Някой трябва да им подреди приоритетите, да има каже „прави това или онова“, да има ценностна система и да се предприемат професионални стъпки. Ние скоро имахме премиера (постановката „Обичай ме“ на Андрей Калудов) и аз отново проведох разговор с артистите, за да са наясно те, че някой оценява труда им. Докато аз съм тук, ще правя всичко възможно да има стройна оценъчна система.
Кога хората на изкуството ще започнат да гледат на това, което правят, като на измерим продукт?
Това вече започна да става, благодарение на свободните продуценти. Аз съм им много благодарен. Те правят независими представления, сами определят художествената стойност и приоритетите си. Това дава резултати. Ние, държавните пространства, вече започнахме да се съобразяваме с тях, защото, когато идем в града Х, те са ни конкуренция и то пряка. Те създадоха тази логика. Аз смятам, че и министерството, след като смени механизма на финансиране, вече е наясно, че трябва да мислим пазарно.
Владислав Горанов преди известно време беше казал едно много хубаво изречение: „Вие искате пари, много хубаво, но какво направихте за тях?“. Факт е, че през 2018 г. ние не можем да бъдем безхаберни в харченето на пари. Трябва да е ясно какво правиш и какво постигаш, защото никой на никого не е длъжен.
Малко сме свикнали в изкуството да обясняваме как сме неразбрани. Публиката ни е виновна, този ни е виновен, онези ни е виновен, а все си мислим, че правим страшни неща. Не, не – ти го направи така, че хората да го харесат, а вътре вкарай своето изкуство. Защото ние взимаме парите от едно място – това са парите на нашите баби и нашите деца. Затова трябва да бъдем отговорни.
- Постановка „Златяният Телец“, театър „София“.
Каква е ролята в този момент на сатирата – и като театър, и като начин да се гледа на света – на катализатор или на отдушник?
Сатирата вече не може да бъде нито отдушник на негативни емоции, нито катализатор на позитивно напрежение. Това щеше да бъде вярно, ако говорехме за края на осемдесетте. Тогава сатирата имаше съпротивителна функция.
През 2018 г. сатирата трябва да ни накара да погледнем себе си. Да видим докъде сме стигнали и какво правим, колко се обичаме и колко се мразим. Това е настоящата формула за сатира – да те накара да си зададеш въпроси, да се огледаш в себе си и да те озари с надеждата, че можеш да се справиш. Ние вече не осмиваме нещо, защото го мразим, вече не сме сатирични и саркастични към онзи строй. Това мина. Сега чувството ни за хумор трябва да е породено от любов, от това, че се обичаме.
Това ли е ролята на провелите се за втора година национални награди за хумористично и сатирично театрално изкуство „Златен Кукерикон“?
Да, Златните Кукерикони трябва да поощрят работата на всички колеги, защото не само нашият театър работи в тази посока. Има и много други пространства, които се докосват до този жанр, някои от тях много успешно. Ние трябва да поощрим тези опити. В момента в България всички награди са не с усмивка, а с тъга. Ние трябва да покажем на колегите, че има смисъл да работят с усмивка, а ние ще ги оценим и поощрим. Освен това тези награди вдигат самочувствието на Сатиричния театър. Ние все пак сме единственият форматен театър.
Известно е, че Вие много горите в попрището си на мениджър. Има ли обаче нещо, което да ви накара се обърнете изцяло към изкуството?
Смятам, че когато човек натрупа сериозен опит, трябва да поеме отговорност. Това не може да се прескочи. Най-луксозно е да кажеш „не ме интересува“. Това е отговорност. Поколението, което сега движи нещата, трябва да я поеме. Нямаме друг избор, аз нямам друг избор – иначе бих се превърнал в човек, когото няма да харесвам.
Може би малцина знаят, че сте били част от групите „Контрол“ и „Чувал, чувал“, но сте завършил художествена гимназия и сте учил в Художествената академия. Сценичните изкуства първата Ви любов ли са, или са голямата?
Те са синтетични изкуства. През всичките години аз съм се готвил да се занимавам с кино. Нещата, които съм правил в триизмерното пространство, пеенето и всички други щуротии, са били с цел да се запозная с многообразието на киното и театъра, защото в тях има музика, пластика, живопис, композиция, перспектива, теория на цветовете и какво ли не.
Винаги съм се изненадвал, например, когато ми кажат, че нямало значение от коя страна на сцената ще излезеш. Как да няма? Няма, защото не знаеш – невежеството е блажено състояние. Когато не знаеш, всичко е чудесно. Но тези неща в НАТФИЗ не се преподават, то е едно такова „средно специално“ училище. Там, например, се завършва кино режисура, без да се учи композиция, перспектива и теория на цветовете. Затова се работи с изречението „така повече ми харесва“. Ама защо не идете на село, не си измиете краката, не заколите две патки, не се напиете и не забравите цялата история? Не ви е работата тук.
Прекалено малкото добри режисьори ли са причината все повече артисти да минават от другата страна?
Елена Цикова навремето ми каза следното: „Станал си добър актьор, защото дълго време си работил с глупави режисьори.“ Може би беше права, защото, когато дълго виждаш глупостта, идва един момент, в който си казваш, че трябва да започнеш сам да го правиш. Аз съм убеден в това, защото то е родено от практиката, а не от фантазията или от това някой да те гали по главата и да ти обяснява, че си гениално дете.
Публиката усеща ли това?
Не мисля, че публиката анализира чак толкова. Театърът е специфично пространство, в което хората идват нарочно, за да бъдат лъгани. Те сядат в салона, отварят си чакрите и казват: „Лъжи ме“. Заради това е много тъпо, когато им предложиш лайно. В такива моменти човек не разсъждава. Ако му разкажеш божествена приказка и успееш да го излъжеш, той си тръгва и си казва „добре, че дойдох!“. Това е безумно, но е факт и прекрасно. За тези два часа не само артистите, но и публиката минава в друго измерение.
Какво да очакваме от Сатирата този и следващия сезон? Нови Кукерикони?
Третите Кукерикони са чак догодина на седми април. Дотогава има много неща – освен премиерата на „Обичай ме“, имаме постановка на камерна цена на млад автор – „Братята“ от Стефан Прохоров под режисурата на Димитър Стефанов. Николай Ламбрев репетира една прекрасна пиеса – „Да оберем банка“, след това Бина Харалампиева започва „Дон Кихот“, после пък това ще са и Андрей Аврамов, Бойка Велкова, Николай Урумов. Така че до края на 2019 г. сме готови, даже правим и планове за 2020 г.
Започва ли с времето, след бума на българския театър през последните 10-15 години, публиката все пак да се ориентира и да формира вкус?
Не. Но не бива да очакваме това от тях. Ние няма да ги оправим, това е работа на семейството и социалната среда. Ние сме последните, които ще променим нещо. Като ми каже някой, че театърът има възпитателна функция… Ама, моля ви се, това става през първите седем години и който каквото може да направи в училище и семейството.
Той станал на 20 години, аз тепърва ще го възпитавам, това са глупости от социализма. Нашата цел е хората, който идват тук, на които цял ден им се е разказвала играта навън, да бъдат излъгани прекрасно, да си тръгнат озарени и когато си легнат вечер да си кажат: „Благодаря, че някой ме разбира“. Нищо друго.
