Преди около 50 години баща ми получи картичка от своя приятел, певец в Бременската опера. Чичо Коце бе надминал себе си и за пореден път озадачил онези, които следяха „неприкосновеността“ на кореспонденцията, с краткото: „Поздрави от луната“. Картичката бе от Лансароте. По онова време вече бях нещо чел за рицари около кръглата маса и за Ланселот като един от тях. Стана ми чудно какво общо би имал той с лунната гледка. „Учи испански и ще разбереш“, ми каза с недоверие в гласа татко и си дадох сметка, че и той сигурно не знае отговора.
Сега, на връщане от най-неземния от Канарските острови не съм много сигурен дали въобще някога е имало такава връзка, освен че италианският моряк със същото име, „открил“ острова в момент между две вулканични изригвания, не е бил кръстен на въпросния рицар. Като казвам неземен, нямам предвид красота, а точно нейната липса в традиционните измерения, на които сме свикнали.
Как може да е красив един черен пейзаж с бордюрчета от застинала лава покрай шосето? Или зейнали като зверска паст отвори по склонове на кратери в покой от едва век и половина? Как се живее сред събуждащия те посред нощ и непрестанен през по-голямата част от деня сахарски вятър, известен и като сироко, и като калима? И вместо изворна вода да се ползва някакво нейно подобие, идващо от обезсолено море?
Отговорът е – с много труд, желание и вяра в себе си. Ако за миг си представим продължаващото пренебрежително отношение към природата и нейните изчерпаеми ресурси, нищо чудно след (не)известно време да трябва да се взимат уроци по оцеляване именно от Лансароте. Да не говорим, че там оцеляването е издигнато в ранг на изкуство. Дори и като съставка (art) на всичко, правено майсторски, на ръка (artesano). От изградените на ръка „лунни“ кратери и кратерчета насред вулканичната пепел, в които са засадени невероятните лозички малвазия и ендемичния сорт вихариего. До превърнатите в архитектурни шедьоври вулканични „джобове“, тунели и пещери, които по своята органичност макар и далечно, напомнят на подхода на Кристо към природни дадености, подлежащи на временна трансформация в проектите му с Жан-Клод. С разликата, че благодарение на визионерството на родения в Лансароте художник и архитект Сесар Манрике, тези архитектурни шедьоври привличат, съпоставимо с размера на острова, сходен брой любители на красотата, колкото стократно по-гъсто населената Барселона с творбите на Гауди. Но той е предмет на отделен разговор.
Лансароте за някой може би е подтискащ. Като място на действие на един от последните романи на Виктор Пасков.За други – идеален за сърф и купон. За трети – роман на Уелбек или Abrazos rotos на Алмодовар с Пенелопе Крус. За самия Алмодовар, цветовете на острова са драматични, тъмни и оригинални.
За мен островчето е спокойно и подканящо към повече размисъл, себевглъбяване. И възможност за преоткриване или предефиниране на понятия като красиво, грозно, пусто и пълно. Както и за потапяне в звуци, привидно далечни от китарите на Пако де Лусия (Сироко, 1987) и Херардо Нуньес (Калима, 10 години по-късно). А, и за 3 дни чух само на една тераса да се свири на тимпле (местният вариант на хавайското укулеле). Което не пречи по-голямата част от плейлиста да е с негови майстори като вече покойния Хосе-Антонио Рамос и младата надежда Херман Лопес, особено в компанията на Хорхе Пардо в посветеното на едноименното селце „Камбаните на Вегета“. Да гадаем ли защо един от албумите му се казва „Silencio roto“?
Предвидливо си оставих музея на тимплето и двете местни микропивоварни за някой следващ път. Какво са 5000 км до луна, където през зимата температурата през нощта не пада под 20, колкото в евро е отиването и връщането до Мадрид?!
