Пьотр Танака е човек, на когото съдбата е отредила два живота. Първият е на японски воин от армията на „смъртниците“, а вторият – на съветски работник.
Пьотр се ражда в японския град Ебетсу, разположен на остров Хокайдо, през 1927 г. под името Акио Танака. Веднага след като завършва гимназия, той едва 17-годишен постъпва в Императорската войска и бива изпратен в Манджурия, където става част от армията „Квантунг“. Бива зачислен към елитния корпус на „смъртниците“ или воините-самоубийци, наречен „Тейсинтай“.
Мъжете в това подразделение следвали стриктно самурайската философия бушидо, според която честта и саможертвата в името на императора са най-висшите ценности. Воини от това подразделение по-късно пилотират едноместните самолети „Йокосука MXY-7“ или „черешови цветове“, които се използвали като живи торпили и са по-познати като „камикадзе“.
В това елитно подразделение Танака бързо се издига до чин сержант заради проявена смелост в битките с китайските войски, докато служи като картечар. През 1944 г. е ранен от шрапнел и губи зрението на едното си око. При настъплението на съветските и китайските войски през 1945 г. частта му била разбита. Той не успява да отнеме собствения си живот преди залавянето си от руснаците и заедно с 600 000 хиляди свои сънародници е пленен и изпратен в СССР.
Танака прекарва 10 години в лагер за военнопленници номер 16 в близост до град Хабаровск. Там работи в дъскорезница заедно с други военнопленници. Колкото и невероятно да звучи, по думите му отношението към всички затворници било добро. Когато дошло времето за тяхното освобождаване, всички японски войници се отправили към кораби, които да ги върнат в родината им. Офицерите, сред които и Танака, обаче останали в СССР, защото вярвали, че щом стъпят на японска земя, ще бъдат екзекутирани като предатели. Акио дори признава, че според японската воинска чест, той е трябвало сам да отнеме живота си. Не го прави обаче.
Вместо това получава нов живот – този път под името Пьотр. След освобождаването си Танака се премества във Владивосток, където си намира работа като матрос на борда на „Иван Кубилин“ – риболовен кораб с парен двигател. През 60-те се премества в околността на Ленинград и започва работа в държавно земеделско стопанство.
Днес той живее в руското село Поги в близост по Санкт Петербург. Жилището не може да се похвали с много удобства, състои се само от една стая, няма топла вода, а тоалетната е външна и се ползва от всички обитатели на комуналката. Животът в Поги не е и евтин заради близостта на Санкт Петербург и Танака трябва да попълва скромната си пенсия като гледа кокошки. Компания му прави само едно куче, чийто външен вид напомня поне малко на японската императорска порода акита.
Танака все още говори руски с лек акцент и дали по навик, или нарочно изговаря най-обикновени думи и словосъчетания като „добър ден“, „благодаря“, „разбирам“ насечено, както би ги казал японец. Вече е забравил да чете йероглифи, които отдавна е заменил с руската кирилица, но и до ден-днешен се интересува от случващото се в родината си.
Женил се е няколко пъти в Русия, но няма деца от тези бракове. Единственият му син се ражда в Япония по време на войната – това е тема, която той категорично отказва да коментира. През всичките тези години Танака направил няколко опита да се свърже с роднините си в Япония, но без успех.
През 70-те той отива в японското консулство в Ленинград и разказва историята си. Те правят запитване в родината му. Оказва се, че баща му е починал преди много години. Намерили адреса на сестра му, но тя не отговорила на нито едно от писмата му. Танака си обяснява това с японския кодекс на честта, според който, щом един човек стане затворник, цялото му семейство бива посрамено.
И така Танака прекарва вече 70 години в Русия. В навечерието на 90-тя си рожден ден той все още се надява да посети родината си. Докато японското посолство продължава да търси живи негови роднини, благотворителни японски организации вече набират средства, с които да сбъднат мечтата на възрастния мъж и да го върнат у дома.
