Той е мъж на средна възраст, който работи в IT компания добре платена, но монотонна и досадна работа. Но не се оплаква. Щастливо женен е и има две деца – момче и момиче, които растат пред очите му и му носят радост и утеха. Животът му не е нищо особено. Най-големите събития в него са свързани с жената и децата. Освен това ходи за риба, когато има време и обича да си похапва.
Това се променя, когато по някаква случайност гледа по телевизията „Криле на желанието” на Вим Вендерс, където допирът на черно-бели ангели вдъхва искрица живот в отчаяни и нещастни хора. Той е пленен от тази идея и в същото време е потресен от масовото нещастие, което изведнъж забелязва навсякъде около себе си. По тротоари, магазини, в метрото. Досега то е оставало скрито за него. Много мъка и безнадеждност се крият в очите и телата на хората в този град и това го смазва.
Мъжът не е способен да понася тази тежест и един ден плахо (за един кратък, но вечен миг) докосва рамото на отчаян, нафталинен старец, който сякаш ей сега ще ревне. От това на мъжа на средна възраст му става по-добре. В него се ражда надеждата, че може би и той (като ангелите от филма) с един допир може да помогне, да направи света макар и с капчица по-щастлив и красив.
Поставя си за цел да докосва по един човек дневно и я изпълнява с невиждана за него решителност. Е, не може като ангелите от филма да спре ръката си върху чуждото тяло за по-дълго, не може да прегърне някого. Позволява си да допре пръст в нечии гръб, да отърка ръката си в друга ръка, да се сблъска нежно с човек от тълпата. Старае се всячески действието да изглежда неволно, непохватно, все едно е следствие на невнимание или на некоординирано движение. Страхува се да не го помислят за перверзник, за извършител на сексуален тормоз. Даже изглежда комично: плешив, с очила и внушително коремче, че на всичко отгоре не спира да се поти.
Мисията му е тайна, мълчи дори пред семейството си, въпреки че си позволява смелостта да действа в тяхно присъствие по време на семейните разходки. Ако каже на някой, със сигурност ще го вземат за луд.
А понякога го обзема мисълта, че наистина е побъркан и трябва да се лекува. Тази алтернатива бързо отстъпва пред желанието му за борба. И той продължава да докосва момчета и момичета, мъже и жени, старци и старици. Не знае дали ще успее да помогне на някого. Не знае дали в тази работа има смисъл за някой друг освен за него. Не знае дали ще направи света малко по-добър. Не знае дори, че е ангел. Плешив, очилат и пълничък ангел, който броди из картата на този град и си въобразява, че е човек.
Иван Димитров е роден през 1983 г. Автор е на книгите: „Местни чужденци“ (2010, разкази), „Животът като липсваща лъжица“ (2010, роман), „Поет на портрет“ (2012, поезия), „Очите на другите“ (2013, 6 пиеси), „Софийски дует“ (2016, роман) и „Силата на думите“ (2017, разкази), от която е настоящият разказ. Носител е на различни награди, печелил е конкурси със свои пиеси, а театралният текст „Очите на другите“ е селектиран от над 600 пиеси от цял свят на фестивала „HotInk at the Lark“ в Ню Йорк през 2013 г. Същата година пак с този текст дебютира като драматург в New Ohio Theatre, отново в Ню Йорк. Участвал е в различни уъркшопи по драматургия и поетични пърформанси.
