Повечето хора ще отговорят утвърдително, а някои ще цитират и чл. 53(2) от Конституцията:
„Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.“
Повечето хора дори и не забелязват, че не става дума за образование, а за “училищно обучение”.
Това е така, защото за повечето хора – и със сигурност за всички, които работят в и за правителството – училищното обучение и образованието са едно и също нещо. Но те всъщност не са едно и също нещо, и то дори не заради баналния вече факт, че училищното обучение не произвежда образование, а защото са понятия от различни категории. Образованието, за разлика от училищното обучение, е основно право. Основно право значи нещо, което човек има, поради това, че е човек, а не защото му е дадено от някого, например от държавата. Затова и се приема, че държавата не може да дава човешките права, може само да ги зачита (или пък да не ги зачита :) ).
Правото на образование е записано в предходната алинея на същия чл. 53 (1)
“Всеки има право на образование”,
но това не ни носи много информация какво точно означава да имаш право на образование. Отговор на този въпрос дава Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки има право на образование. (…) Образованието трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и към укрепването на зачитането на правата на човека и основните свободи. (…) Родителите имат право, с приоритет, да избират вида образование, което ще се даде на децата им“ (член 26)
Международният пакт за икономически, социални и културни права отново взима същите елементи: „(…) Образованието трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и усещането за нейното достойнство и трябва да укрепва зачитането на правата на човека и основните свободи. Държавите (…) се ангажират да зачитат свободата на родителите (…) да избират за своите деца училища, различни от установените от публичните власти …“ (член 13)
Международният пакт за граждански и политически права също се позовава на тази родителска свобода в по-широкия контекст на свободата на мисълта, съвестта и религията: „Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. (…) Държавите (…) се задължават да зачитат свободата на родителите (…) да осигурят религиозно и морално образование на своите деца в съответствие със собствените си убеждения“ (чл.18)
Тези конвенции са ратифицирани на практика в целия свят. В допълнение, България е страна и по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), в чийто чл. 2 на Протокол 1 се казва: “Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и обучението, държавата уважава правото на родителите да дават на своите деца образование и обучение в съответствие със своите религиозни и философски убеждения.”
Тези текстове имат силата на закон в Република България, според чл 5 (4) от Конституцията: “Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.” Правото на родителите да взимат решенията за образованието на децата си се утвърждава и от чл. 47 (1): “Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.”
Какво ни казва дотук Конституцията:
- Образованието е основно право – то не произтича от държавата, а съществува за всеки човек поради това, че е човек. Образованието трябва да е насочено към пълното развитие на личността и да укрепва зачитането на човешките права.
- Всеки има право да решава какво да учи. Решенията за образованието на децата са отговорност (право и задължение) на техните родители.
- Държавата е длъжна да зачита (признава и пази) свободата на родителите и да им помага при изпълнение на техните задължения.
Свободата в образованието не е само за родителите и децата, тя е още и за всички учители и предприемачи, които създават образователни услуги. Това по превъзходен начин е изразено в чл. 23: “Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.” Този текст недвусмислено задължава държавата да зачита свободата на образованието и я поставя в подчинената позиция на помощник. Още повече, поставянето на свободата на образованието в една група с изкуството и науката е много показателно. Каквото основание има министърът на културата да казва кой какво да пее и какви книги да печатат издателите, такова основание има и министърът на образованието да казва кой какво ще учи и какви образователни услуги да предлагат училищата.
Излиза, че задължението за училищно обучение противоречи на свободата в образованието?
Съвсем не. Правото е единна и съгласувана система. Няма как един текст от Конституцията да противоречи на друг, или да го отменя. Напротив, когато говорим за човешките права, съществува разбирането за тяхната взаимозависимост и взаимосвързаност, за тяхното единство. Доколкото училищното обучение зачита свободата на образованието (тоест, на родителите да взимат решенията за децата си), насочено е към цялостното развитие на човешката личност и към утвърждаването на човешките права, дотолкова то може да е част от задължението на родителите да осигуряват образованието на децата си. Ако се обърнем пак към чл. 47, можем да заявим, че задължението да отглеждаме децата си произтича от правото да го правим. Следователно не може да съществува задължение, без да има право и това право да е признато и зачетено.
Образованието е право, затова не може да е задължително.
Затова и никой никого не може да накара насила да научи нищо. Но осигуряването на образованието на децата е задължение на родителите. Това свое задължение те могат да изпълнят, само ако правото им да взимат решенията за образованието на децата им е зачетено – и, в редица случаи, и ако са подпомогнати от държавата. Само в този смисъл може да се каже, с необходимите уговорки, че “образованието е задължително”. Но това няма нищо общо със задължителното училищно обучение, записано в Конституцията.
За да добие смисъл задължителното училищно обучение, трябва свободата (правото) на образованието да е осигурена. Това означава училището – независимо дали е държавно, общинско или частно – да бъде дефинирано и управлявано от тези, които учат в него: учениците, учителите, родителите. Никъде в Конституцията не пише какво е “училище”, нито такава привилегия е дадена на държавата, нито такава привилегия се подразбира, защото това би било нарушение на правото на родителите да взимат решенията за образованието, както и на свободното развитие на образованието.
Ние обаче някак си приемаме за естествено държавата да дефинира училищната услуга, та нали де факто държавата е монополен доставчик на тази услуга! Нейният монопол се простира и върху частните училища, доколкото от тях се изисква да предоставят същото обучение, каквото предоставят и държавните училища. Това състояние, което е срамен остатък от тоталитарното ни минало, е в остро противоречие с основния закон, а също и с тенденциите в по-голямата част от страните, на които бихме искали да приличаме в образованието. В едно обозримо бъдеще държавата ще бъде доставчик на образователна услуга само по изключение, там, където родителите или общностите не могат да се погрижат за образованието на децата си. Това не значи оттегляне на държавата от образованието. Означава оттегляне само от управлението на образованието, така както се е оттеглила от управлението на културата или икономиката например, без да се оттегля от ангажимента си за подкрепа.
Накрая, подпомагането, което държавата дължи на образованието и на родителите, следва да бъде давано без дискриминация поради избора, който родителите са направили за образованието на децата си. Това не значи и оттегляне на държавата от контрола върху всички видове училища (чл. 53 (6)) или липса на държавни изисквания (чл. 53 (5)) – означава, че контролът не може да се простира върху педагогическата автономия на родителите и училищата, а държавните изисквания за училищата не може да премахват свободата в образованието. Тъкмо напротив, контролът и изискванията трябва да са насочени към защита на правото на образование – например в случаите, когато има така наречените “хоризонтални” нарушения на правото. Става дума за случаите, когато родителите лишават децата си от образование или когато упражняват правото си в нарушение на човешките права на децата или на други лица. Но за да може държавата да контролира нарушенията на правото на образование, е задължително първо да е осигурила правото (свободата) на образование.
Автор: Явор Ганчев
