Ал ди Меола е китарист с особено увлечение в световните звуци още преди уърлд-вълната да залее музикалния бизнес, а след заблатяването им в лагуната на мейнстрийма не само им остана верен, но и ги извиси в нови и неочаквани простори.
Откриваме ги с удоволствие в диска с участието му преди цели 8 години в джаз-фестивала Mawazine в Рабат, Мароко. Поредният му проект с World Sinfonia – доста след Пиацола – няма директни препратки към много по-ранния Mediterranean Sundance, любим ни в супертриото му с Пако де Лусия и Джон Маклафлин. Бисът все пак е Egyptian Danza, където особено място заемат гост-музикантите му Саид Шрайби (уд), Абделлах Мери (цигулка) и Тарик Бен Али (перкусии).
Музиката е прозирна, но и плътна като ръчно тъкано килимче със съответните му орнаменти. На моменти вплетените джаз-нишки толкова изтъняват,че чак ни е страх да ги следваме или изследваме. Лично за мен откритието е финягата на акордеона Фаусто Бекалоси, който ви повежда неусетно още в първата композиция, където си играе като малко птиче на фона на клоните, преплитани от солата на Ал и перкусиите на пуерторикано-кубинския му сайдмен Гумби Ортис. Най-добра представа за последния дава кръстеното на него парче Гумбиеро, в което латино-линията заблуждаващо се разклонява било в няколко танго-стъпки, било в а ла Сантана мелодика, преди да се загуби в джунглата от конги.
На пръв поглед програмата предлага и една странна забежка – второто парче „Сибериана“, но освен закачката в заглавието не очаквайте тувански гласове. Китарата на места се лее като мандолина, после минава в соло-офанзива, в която всеки момент очакваме включването на Маклафлин или Пако. В „Тюркоаз“ цветът отстъпва на неравноделните ритми, а нюансите си отправят предизвикателни погледи, преди да се насложат в полу-приказен пейзаж. Самият Ал ди Меола пък си остава сред най-добрите китарни пейзажисти.
