„Мръсните византийци“ знаят как да правят туризъм. И не защото са облагодетелствани заради повече вода и слънцегреене. Имат традиция в обслужването и карат туриста да се чувства като гостенин, а не като ограбен натрапник.
€ 3 струва едно фрапе на плажа. Срещу тази сума обаче може да ползваш шезлонг и чадър. Освен това към всяка напитка ти носят и бутилка минерална вода. А ако си метнеш хавлията на пясъка и не си поръчаш нищо, никой няма да те изгони. Такса „желание на клиента“ по аналог на заведението в Кранево няма, ако решиш, например, да си поръчаш фрапето с повече захар.
И тази година ще отида в Гърция на море, вместо да почивам на българското Черноморие. И не само заради по-качественото обслужване. Ясно е, че безплатно е само сиренето в капана за мишки. Но при груби сметки на съотношението количество храна и цена, ти излиза по-евтино да се нахраниш в гръцките крайбрежни ресторантчета, отколкото в българските. За всички пъти, които съм била в Гърция, нито веднъж не ми се е случвало някой ресторантьор да ми „чукне“ в касовата бележка повече неща, отколкото съм консумирала, или пък да впише по-висока цена от посочената в менюто.
В случая парите нямат никакво значение. Не цената привлича клиента и го кара да се върне обратно в заведението, а отношението. Средиземноморските култури на Балканите имат добрия маниер да ти се сервират плато плодове след вечеря – комплимент от заведението, и то в най-обикновено заведение. Или пък при скромен бакшиш да ти донесат малко десертче. Въпрос на проста математика е. Защото собственикът няма да обеднее нито от плодовете, нито от сладкиша. Напротив, той ще спечели много повече от пържолата, която ще изядеш при повторното си завръщане в неговия ресторант и от новите клиенти, на които ще го препоръчаш.
При нас пък е въпрос на еснафщина. Народното ни творчество кипи от поговорки в смисъла на „прецакай другия“. И не че в Гърция няма дяволи в туристическия бранш. Има, разбира се, както навсякъде. У дома обаче масово оставаш с усещането, че те рекетират. Но по-страшното е, че дори когато искаш да си платиш, пак не получаваш качествена услуга.
Не съм чуждопоклонник. В България има чудесни места за почивка, зле стопанисани, но със страхотни пейзажи. Пясъкът ни е по-хубав и морето по-вълнисто, което си носи своя чар. Някъде може и да попаднеш на прясна храна, сервирана от учтива сервитьорка. Ей така, за да ти стане хубаво на стомаха и душата от елементарно човешко отношение.
Всъщност, тази човещина ме провокира отново да стегна кърпата и джапанките за Гърция. Да отида в първото селце до границата с излаз на море, да се разхождам по каменистия плаж и да наблюдавам. Да попадна на гледки, които не мога да видя у нас – като момиче в инвалидна количка на плажа, което е отишло само да диша йодни пари, и тоалетна за инвалиди, вероятно безплатна като всяка тоалетна в крайбрежните заведения.
При такава гледка изпитваш двойно чувство – удоволствие от всяко забито камъче в ходилата и същевременно огорчение, че ако някога на българския плаж има най-обикновена настилка за инвалиди, то тя най-вероятно ще се ползва срещу заплащане.
