Въпреки принадлежността ми към поколението на джаковистите, признавам безразличието си към комерса и маниакалностите, съпровождащи го приживе и пост мортем. Но винаги съм си падал по една друга, леко необяснима до съвсем скоро страна на творчеството на Майкъл Джексън, колкото далечна от танца и шоуто, толкова близка до корените му. И това е, без преувеличение, слабостта на най-големите тромпетисти в джаза към композициите на Джако.
Пръв е – да се учудваме ли – сънародникът му Майлз с Human Nature още в 1985. Песента на Стив Поркаро от Тото е харесана от продуцента на Трилър, голямата джаз-фигура Куинси Джоунс. А вниманието на Майлз е колкото към нея, толкова и към другия поп-хит Time after time на Синди Лоупър. Успехът и на двата сред джаз-публиката е зашеметяващ, концертните им версии от Монтрьо (все още по-скоро джази, отколкото поп-средище) са радост за всеки фен и на Майлз, и на Джако. След неосъществената среща на Майлз с Джими Хендрикс десетина години по-рано, това е дългоочакваното кръстосване на жанровете без претенции за окончателна победа на който и да е от тях.
Няколко години по-късно, друг голям тромпетист, Лестър Боуи включва парчета на краля на попа (Remember the Time, Black or White) в лайв-албума си The Fire this time. Може би не е съвсем случайна експлицитната гражданска, политическа и антирасистка позиция в двата албума с кавъри на Джексън – този на Боуи и този на Джексън (You’re under arrest), без Бoуи да внесе нещо коренно различно в прочита си на хитовете на Майкъл.
Съвсем различно е посланието на италианския тромпетист Енрико Рава в Rava on the dancefloor. Записан във втората половина на 2011 с младата банда към римската джаз-лаборатория Парк на музиката пред публика от сцената на същото това магично място, проектът на Рава не е само пореден виртуозен аранжимент на пореден поп-идол. „Открих Майкъл Джексън покрай медийната шумотевица след смъртта му“ – разказва Енрико. „Бях буквално завладян от рифовете в Smooth Criminal. От този момент буквално не можех да живея без неговата музика. Купихме всичките му дискове и дивидита, които ни съпровождаха в пътуванията по турнетата. Беше ясно, че съм пропуснал един от най-важните протагонисти в музиката на ХХ век.“
В работата си Рава добавя много повече лични оттенъци в сравнение с подчертаната вярност към оригиналите в свиренето на Лестър Боуи – достатъчно е да ги сравним в труднодостижимия отсега нататък Трилър – версия 2012. Заслужава внимание и вмъкването на класиката на Чарли Чаплин – Smile – също част от репертоара на Джако. Шеговито-танцувалната ритмика в They Don’t Care About Us не предвещава кресчендо-финалната деконструкция. Медлито на I Just Can’t Stop Loving You/Smooth Criminal определено изненадва с трансформираната патетика на оригиналите. Бас-проникновението без преекспозиция на първата тема прелива неусетно в завихрянето на брас-секцията в началото на втората. Фиоритюрите на Рава рязко секват за няколко въпросително звучащи пиано акорда преди експлозивната дескарга. И понеже албумът следва концертната логика, лиричното продължение е с Little Susie. Единодушно акламирано от цвета на световната джаз-критика като своеобразен връх на албума: за едни – като апотеоз на средиземноморската чувственост, за други – като валс в духа на виенската школа.
Феновете на органиста Джоуей де Франческо със сигурност знаят и за изявите му като тромпетист. В албума си Never Can Say Goodbye, посветен на Майкъл Джексън, Джоуей солира на тромпет Beat It и аналогиите със звучността на Майлз съвсем не са случайни.
Калифорнийската банда SFJazz Collective в 2015 също почита „краля на попа“, като тромпетистът им Шон Джоунс аранжира Rock With You и солира запомнящо се в Smooth Criminal.
При всички случаи, джаз-тромпетистите насищат музиката на Джако с онази тръпка, която в родината на джаза и на фамилията Джексън наричат фийлинг, а европейските предци на чиканосите – дуенде.
