Чарли Паркър има свойството да провокира доста след смъртта си. Оставяме настрана победата в средата на миналия век на създадения благодарение и на него бибоп върху мейнстрийм джаза – самият бибоп се превръща в мейнстрийм и на свой ред следовникът му Майлз се впуска в модалността.
Затова и компилацията на басиста и в случая продуцент Лари Клайн The Passion Of Charlie Parker много малко прилича на традиционен Tribute to и предлага вокални версии на някои от по-знаковите композиции на Бърди, но и на по-малко известни парчета. Същото е и с подбора на вокалистите и на инструменталистите – освен по-известните Лусиана Соуза, Мелъди Гардо, Мадлен Пейру, Грегъри Портър, Кърт Елинг, Лари Гренадие, Крейк Табърн откриваме и новите надежди Камий Берто, Кендис Спрингс.
Естествено, текстове с музика на Паркър има открай време, само миналата година Кармен Соуза в албума си Качупада изпя много закачлива версия на Дона Лий, която обичаме и във фламенко-джаз обработките на Хорхе Пардо (сакс и палмас от началото на 90-те) и десет години по-късната им версия в Севия заедно с Карлес Бенавент и Тино ди Хералдо. Още един наш приятел, Бирели Лагрен я представя в мануш-стил:
Но романът на живота на Паркър се появява именно сега като саундтрак между срещата на Паркър с жената на живота му и майка на децата му (3 пиеси) и епитафията за него (макар и като второ парче). Откриваме и различните етапи в кариерата му на Източния и Западния бряг и като интерлюдия – триумфът му в Европа. Естествено, проектът на Клайн далеч не е първият биографичен пре-прочит на Бърд. Да си спомним филма на Клийнт Ийстууд от 1988-а:
Лично за мен този проект е интересен именно с неравността си – подобно на кариерата на Бърд. Без излишен патос, но и без скриване на непредставителните/некоректните епизоди, без които Паркър не би бил същият (Fifty dollars – angels and demons). Не мога да не се изкуша от появилия се почти година по-рано френски Autour de Chet (заигравка с излезлия през 1986-а Autour de minuit на Бертран Таверние, посветен на Лестър Йънг), за чиято концертна версия също си говорихме наскоро.
Нямам предпочитание към една или друга федерираща сила – на продуцента (сега) или на музиканта (около Чет). Също избягвам клопката на „американските“ и „европейските“ начала. Не само те – Майлз също, да не говорим за Стен Гец, ако оставаме в приблизително същия времеви диапазон – са сред любимците на Стария континент и това до известна степен им дава още сили (особено на Бърд и Майлз, но и на Чет) да се борят с ограниченията на истъблишмента в родината си. Именно по тази причина всеки честен подход към историите им – а не се съмнявам нито в Ерел Бесон (Чет), нито в Лари Клайн (Бърд) – е обречен на успех.
