Нинко Кирилов е много неща – журналист, музикант, копирайтър, един от неизменните автори на „Бинар“. Нинко обаче и е писател. Първата му книга „Двойници и животни“ излезе през 2013 г., а утре, 8 юни, бял свят ще види неговият втори сборник с разкази „Човек сред хората“. Пишейки, Нинко снима с думи. Разказвайки, той поставя читателя си по средата на една история, а когато разказът свърши, историята продължава да се развива в съзнанието ти.
Книга, а?
Да, втора. Отне повече, отколкото очаквах, но имаше смисъл. Поне за мен. Надявам се и читателите да мислят така, след като я прочетат.
Въпреки че става дума за по-скоро отделни истории, книгата оставя чувство за цялост, езикът е подбиран с педантичност. Мислиш ли често за стила и структурата, докато пишеш?
Не само докато пиша, мисля непрекъснато. Вниманието към детайла трябва да е основно за всеки автор, който се поставя в контекста на наистина качественото писане. Разказите в „Човек сред хората“ са пренаписвани и редактирани многократно, резултатът е налице. Как беше – един писател е толкова добър, колкото е добра последната му книга. В момента се усещам удовлетворен, не знам за добър. Но го има и онова на Буковски – докато читателят чете книгата, авторът вече е на следващата страница от следващата си книга. Тоест по един сократически начин се отграничаваме от делото си и продължаваме към новите текстове. И после пак.
Доста силна е нишката на гастрономията в книгата. Аз имам свое предположение защо е така, а ти?
Част от детайлите е. Моят редактор Мария Куманова писа, че книгата е много осезаема като аромат, вкус, на допир е грапава. Има, разбира се, една синестезия, чрез която ние не само смесваме перцепциите на сетивата си, а и именно чрез тях отпечатваме в спомените си някое събитие или човек. Какво е твоето предположение?
Приблизително същото – избирайки да създаваш камерни истории, трябва да има твърда основа, на която да стъпиш, за да не се разпадне текстът. Получило се с гастрономия, както и с мотивите за облеклото, ежедневните ритуали. Изкушавам се да те попитам защото пишеш „разкази без край“, но това би било малко подвеждащо. Ако приемем обаче, че всеки разказ е изречение, твоите винаги са съобщителни, но никога въпросителни или възклицателни.
Фицджералд е казвал, че да използваш удивителни знаци е като да се смееш на собствените си шеги. Моята работа е да разказвам истории максимално добре. И мисля, че разказите в тази книга трябва да се четат по един на ден, не повече. Съобщителни са, но подредбата не е случайна (е, не е като в „Девет разказа“ на Селинджър и цялата му здравословна обсесия около санскритската поетика и т.нар. стхайи бхава). И все пак, да, динамиката е умишлено такава.
Микросюжетите наистина се допълват. Четейки всеки от тях, имах чувството, че гледам една сцена или дори само един стоп кадър от филм, след и преди които има много неща. В този смисъл не ти ли става жал, че „похабяваш“ цяла, завършена идея само за един кратък разказ?
Въпрос на формат, аз мисля в малки формати. А и, както ти каза, явно е възможно – съвкупността от истории да създават цялостна картина на читателя, макар и да се случват на различни места и по различни исторически времена дори. Тук герои не прескачат от един разказ в друг, както беше в „Двойници и животни“, но има едно малко изключение, ще оставя на читателите да го открият. А за концепцията „стоп кадър“ – някои от учителите ми обожават този маниер, пишат историята уж без ясно начало и с липсващ край, но след примерно петия прочит става ясно, че има защо точно това да са първото и последното изречение. Реално и в живота е така – всяка история е отрязък от друга, по-голяма. Важи за всеки „формат“ живот.
Важи и за поезията. Какво ти е отношението към нея, защото разказът „Кръв“ напомня, поне според мен, много повече на американска поема от 60-те или 70-те, отколкото на кратък разказ.
Той и започна от нещо като поема, после се промени. Рядко посягам към поезията, все по-рядко. Имам предвид, че не се опитвам да пиша, само чета поезия. Ако имам история, предпочитам да не я пиша с по две-три думи на ред и да я нарека поема. Прекалено ми е лична тази книга, за да си играя с формата така. Но съм съгласен за „Кръв“, може някой ден да си поиграя с динамиката на текста и да го пренапиша по друг начин.
„Продължавам да режа праскови“ ме караше през цялото време да си мисля за „Часовете“. Доставя ли ти удоволствие да „минираш“ така разказите си и намираш ли го за важна част от съвременната литература?
Не го намирам за важна част или дори за част – просто аз работя така. И така мисля. Но ми доставя удоволствие да давам различни пластове и нива на възприятие на историята на читателите и всеки да си конструира сам останалото. В този смисъл читателят е сътворец на тази книга, така че ще се възползвам тук да му благодаря. Благодаря.
Къде може да те види той и книгата ти, за да му благодариш и лично?
Утре, на 8 юни, четвъртък ще е премиерата на книгата в „Инк Бар“ (Ink Bar) на ул. „Славянска“ 36. Ще започнем около 19:30. Ще има прочит на поне няколко от разказите, хората ще могат да си купят книгата и да си кажем всичко. С други думи, ще ги чакам там. И теб, разбира се.
