Gueuze (във Фландрия – geuze) е най-старата бира в света – тази със спонтанна ферментация. Микроорганизмите около рекичките Зене и Дендер правят възможно това, което откритието на Пастьор преди век и половина нарича ферментация, а виновниците за нея – мая, термин, влязъл в българския от гръцкия магия.
Безспорно, бирата е една от магиите на Белгия, а редкостта на „дивите“ бири, правени от малки занаятчии около Брюксел привлича фенове от цял свят. Преди 20 години майсторите осъзнават туристическия потенциал на уникалността си, събират се в задруга (HORAL) и заедно с туристическата организация Visit Flanders започват обиколките Toer de geuze. Десетото издание бе в два дни с по осем маршрута без свободно място във всеки от двуетажните автобуси, циркулиращи по тях. Няколко снимки и впечатления от едно пътуване във времето.
Журналистическата ми карта все пак ме вреди в последния, в който си дадох сметка колко неподготвен отивам на подобна експедиция. Японците споделяха, че отделените 800 евро за двудневни дегустации едва ли ще им стигнат, американците недоволстваха, че не могат да им изпратят чашите и другите покупки в родината им и трябва да използват максимално разрешените килограми на чекираните куфари, а клетият аз с 24-часовия си набег с малък кабинен багаж разбрах защо някои от италианските ми колеги бяха предпочели нощен преход през Алпите с комбита.
Собствениците ни посрещаха на входа с щедри шепи жетони за безплатна дегустация на младия им ламбик, опашките за купуване на редките им бутилки поне десетгодишни geuze и черешовите им версии (kriek) забравяха тръгването към поредната brasserie, а духовите банди пълнеха въздуха с реминисценции от ерата на суинга до „Бохемската рапсодия“ на Куин.
Нямаше как да устоя на изкушенията на 54-месечен ламбик в бъчва от Oloroso от Херес, седемгодишен купаж от предишния Toer de geuze и единствено невъзможността да го взема със себе си не ми позволи да направя собствен бленд от четирите бурета от 10 до 37 месечни ламбици, оставени на въображението ни.
И тъй като посещението на най-добрия бирен бар в Белгия не бе включено в официалния тур, а той бе само на около 5 км от една от пивоварните, напуснах групата и тръгнах на стоп към непроизносимото In de Verzekering tegen de Grote Dorst, известно освен с изключителната си колекция редки ламбици и с работното си време от два часа седмично в неделя. Любезният шофьор на раздрънканата баничарка, като разбра целта ми, реши да ме достави пред вратата на кръчмата, за която току-що бил научил от местния вестник. Като пожелах да му се отблагодаря поне с една бира, той бе непреклонен, че всичките бири са от него, защото бил по-богат.
Седнали на старата маса пред още по-стария тезгях се наслаждавахме на най-стария възможен Gueuze (аз) и kriek (той – Уилфрид). Разказа (както е прието и в Белгия, и в България) как ме е качил на стоп, откъде съм тръгнал преди 12 часа, за да дегустирам течните богатства на страната им. През това време собственичката Лидия ми каза, че не е имала по-хубаво море от това на златния бряг и слънчевите пясъци през 1964-а, а един от младежите около бара се включи по темата, че вече си е намерил работа в България, но само трябвало да доизкара някакъв курс на лечение, иначе имал вече и самолетен билет. Не знам заради всичко това ли, заради предната страница на книгата за почетни гости, където открих подписа на приятеля си и бирен съдия от Бразилия Дуг Мерло или като общо настроение, си казах, че по-интересни ламбици не съм пил.
След достатъчно от тях, реших, че не искам да злоупотребявам с гостоприемството на белгийците, малък народ с големи сърца. Отново в баничарката, преди да ме остави на шосето за Брюксел, Уилфрид бръкна в някакъв плик и за да се извини, че не ме е оставил да го почерпя, само показа баланса по сметката си. Видях отгоре някакви тринайсетина хиляди евро и казах – е, добре. „Не, виж долу, тези са от вчера“ и ми показа седемцифреното число преди десетичната запетая. Тогава за пореден път си казах, че пътуването на стоп понякога може да надмине и най-магичните си измерения.
