Днес отбелязваме Деня на Европа. Повече от всякога „Одата на радостта“ обаче, която звучи непрестанно днес, ми изглежда някак куха. Причината ме връхлетя снощи и мисълта за нея не ме напуска от тогава.
Вчера стана ясно, че във видинското селото Слана бара е било убито дете. При това по особено жесток начин, с ритници… и с метална тръба. Всеки пишещ човек трябва да се пази от подобно оправдание, но за това зверство думите наистина не стигат. На тяхно място има само едно тъпо чувство на безпомощност и тъга.
Не ме интересува кой е бил, не ме интересува дали задържаният 30-годишен мъж, който живеел на семейни начала с майката на убитото дете, е вменяем или не. Не ме интересува дали ще изгние в затвора, или утре ще се обеси на чаршаф в ареста. Когато един живот е прекъснат толкова рано, с такава жестокост, нищо друго няма значение.
Каква Европа тогава, какви ценности, при положение, че една част от нас просто са животни? Как е възможно някой, независимо дали е българин, австриец или германец, да се възприема като европеец при положение, че между нас има такива, които нямат никакво право да се наричат хора?
От доста време е повече от очевидно, че обществото ни е раздирано от непреодолима пукнатина. Че в света има два вида човешки същества – има ги хората, но ги има и онези другите. Трагедията от вчера просто за поред път го потвърди. Всичките ни усилия, не само на нас българите, а на всеки човек, опитващ се да прави света по-добър за себе си и околните, рухват като пясъчни замъци след такова зверство.
В стремежа си да вървим напред, да се развиваме като личности, като общност, като нации, за съжаление оставяме зад себе си хора, които се превръщат в животни. Ако видите мястото, където е живяло семейството на убитото момиченце, ще разберете за какво говоря. Ние обаче не искаме да признаем наличието на този зев. Правим се, че пукнатината я няма, защото нямаме механизма да се борим с нея. Осъдени сме само да се ужасяваме.
Не зная дали съм прав, но все по-често започвам да си мисля, че природата ни просто е такава. Тази мисъл няма да хареса на никого, на мен самият също не ми харесва. Целият ни живот като че ли е именно борба да се оттласнем от тази своя зверска природа. Усилия, които полагаме като индивиди, като родители, като общество.
Повечето от нас успяват, но има такива, които си остават животни. Убиецът от вчера, който и да е той, е такъв, такъв е Андеш Брайвик, такива са всички онези, които се врязват с коли и камиони в невинни хора по европейските улици и площади, онези, които се взривяват.
Само с едно свое действие, дали пияни, озлобени или просто водени от безпределната си глупост и нищета, онези другите са в състояние да направят курбан цялото ни общество, цялата ни вяра, всички ни надежди.
В дни като днешния Денят на Европа не бива да се отбелязва, „Одата на радостта“ не бива да звучи.
