Винаги се опитвам да избягвам местата с навалица на човешка плът. Просто мирише. В градския транспорт – обикновено на пот, а в театъра – на изпръскан до последната капчица тестер на скъп парфюм от най-близкия магазин за козметика. И да, разбирам, че тялото има нужда от терморегулация и някои от нас не искат да пречат на естествения полъх на течностите, секретирани от потните им жлези. Но от какъв зор трябва да причиняваме главоболие на хората, които са отишли да се насладят на някоя театрална постановка или да послушат на живо любимата си музика? Защото за театъра се къпем и парфюмираме, а иначе си се носим „натурално“ в градска среда.
Публиката на културни мероприятия се дели на два типа зрители. Първите съпреживяват случващото се на сцената, а вторите карат първите да съпреживяват личния им живот. Така по време на представление, освен споделянето на оборотни „Шанел“-и, публиката много обича да споделя и какво е готвила за вечеря, политическите си възгледи, недоволството си от ниското заплащане и всякакви други теми, които са крайно неподходящи за целта на мероприятието. И всичко това се случва или по телефона, или на директен лаф-му’абет. Най-накрая в залата се чува язвително: „Шшш-т“, ама язък, защото привидно възцарилата се тишина се разцепва от яростно мляскане на дъвка. А пък за култура на аплодисменти да не говорим. Все ще се намерят един-двама, които да изръкопляскат на логическата артистична пауза. Няма лошо, страшно е, когато повлекат със себе си и останалата част от публиката. Гледаш пълна зала с радостни тюлени.
„Това се случва само в България.“ И във Виена.
Цигуларят Дейвид Гарет изнася концерт с Франкфуртската филхармония. По стечение на обстоятелствата сядаме на места с по-скъпи от закупените предварително билети. Още повече очаквах да не е като у дома. А и вече бях впечатлена, че при такава голяма човешка маса, движещата се на потоци, в тоалетните на виенската градска зала непосредствено преди концерта никой не подскачаше на крак и продължаваше да има сапун и тоалетна хартия (между другото, и дълго време след края на концерта). Явно хората там и през 50-те години на миналия век, когато са строили съоръжението, са били наясно, че многоуважаемият зрител има нужда да обслужва физиологията си. Е, това в „Арена Армеец София“ няма как да стане. Ама ние сме 500 години назад, така че има време.
Концертът тече. По седалката усещам подритване с крак от малко дете, на което определено му е скучно. След малко започва и да мърмори. Родителите не му направиха забележка, докато не тръгна да отваря сладоледа, който най-вероятно изцапа дрехите му. Някъде зад ушите ми изкънтя: „Свиня“. Знам как е свиня на немски, ама тази си беше баш славянска свиня.
Пауза. Седя си чинно и кротко на седалката и наблюдавам как количеството хора се стича към изходите без усещането че има някаква навалица. Пред мен младо момиче с майка си. Антропологически не приличаха на средноевропейки. Та, девойката доволно си хапваше бисквитки. Изяде ги. После се огледа наляво, след това надясно и ефирно пусна опаковката на земята.
Паузата се проточи, а аз все повече се чувствах у дома. Вдясно дама, облечена в кадифена рокля като пердето на баба ми, изкрещя: „Ела, бабе, ела, бе, да те изпишкам, че батко ти Гари ей сега ще дойде да пее“. Аз толкова немски не знам. Бива ме по балканските езици, така че ако съм чула наистина това, което съм чула, и то не е било на български, значи е на някой съседен ни език.
И Гари-то се върна за втората част от концерта, само дето не запя, ами посвири още момчето. Чуден концерт направи. Добър е с цигулката. Публиката видимо се израдва на програмата, но на едно конкретно изпълнение просто изрева от кеф. Нямаше такова ръкопляскане и дране на гласни струни, както когато засвири „Танцът на Зорба Гръка“. С цялото ми уважение към невероятната творба на Микис Теодоракис, но няма кой да ме убеди, че публика, която изригва на „Зорба Гръкът“ повече отколкото на „We Will Rock You“, не е с балкански произход. И аз вече имах отговор на всичко това, което може да се случи само в България – изхвърлената опаковка, невъзпитаните родители с техните потърпевши деца и коментарите на висок глас. И затова не се и замислих какъв е произходът на този, който връхлетя през краката ми в най-сакралния момент, когато на крака изказваш уважение към артиста на сцената, който 2 часа е споделял с теб света си.
„Това се случва само в България.“ Същото изречение – със същата конотация и езикова структура, се среща при различни народи на Балканите. И е нормално, защото ние, балканците, си приличаме най-вече в проявата на общи просташки навици. И се случва навсякъде, където сме и ние. Няма нищо общо с местообитанието, а с народопсихологията, на която не й е нужна виза да пътува из света.
