Мраморното фоайе на БНР е приютявало какви ли не изложби. Този път то се превърна в пространство, в което съчетанието на хайку с фотография или т.н. хайга, заживява по нов начин. Срещаме се с Диляна Георгиева, която е творец, добре познат в хайку общността. Сега обаче с нея ще разговаряме за хайка и за това трудно ли се съчетава образ и слово.
Ти си популярна в литературните среди със своите хайку, а как посегна към хайгата?
Да, в последните 4-5 години аз пиша хайку, публикувам в наши и чужди издания и антологии, участам в конкурси и спечелих няколко награди, между които особено високо ценя първата награда от „Международен хайку форум София“ през 2016 година. Също през 2014 година издадох в съавторство триезичната книга „Кибритени лодки“, участвам в семинари, хайку разходки и събития свързани с членуването ми в Български хайку съюз.
Това ме дисциплинира допълнително и създаде много ценни за мен приятелства. Хайгата е по-новата ми любов, която ме вдъхнови да гледам на фотографското ми занимание с допълнително внимание и респект. Имам хубав фото архив, а и като „ловец“ на хайку моменти успявам да прехвърля и балансирам това си умение и на съзерцателното ми око.
Изисква ли се смелост да съчетаеш две толкова различни материи като слово и фотография?
Да, смелостта е атрибут на силните и устойчивите. В изкуството то е повече от визитна картичка за активните и предприемчиви творци. Като артист аз съм отличен пример за това как могат да се правят успешни творчески стъпки в съчетаването на различни изкуства и материи. Изкушена съм в еднаква степен и от фотографията и от лаконичността на хайку тристишията.
Обединяването им е като естествено продължение на тази моя концентрираност върху тях по отделно и поражда задължителна диалогичност. Кое е първото и кое следствие? Колко смисли и пластове може да разкрие тази форма. Могат ли да имат граници пътешествията на духа?
Хайгата е синкретично изкуство, разкрий малко от кухнята на творческия процес с партньора ти Петър Павлов?
Петър е изключително прецизен, точен и всеотдаен партньор. Той е обвързан професионално с модерните технологии и беше полезен като съветник за това къде те биха могли да са ни от полза. Благодарна съм му за неговата обективна и пряма критика.
Той ме научи да „изучавам“ още по-добре и в детайли моите снимки. Аз го подкрепих в подбора на хайку и в рецензирането им. Процеса беше приятен и, вярвам, постави началото на един творчески тандем с визия за бъдещето.
Защо се спряхте на Мраморното фоайе на БНР, като пространство за излагане на творбите?
След успешното приключване на съвместната ни първа самостоятелна изложба в галерия „Плюс това“ ние с Петър получихме покана от други места, за да експонираме нашите хайги. Изключително щастливи се почуствахме от вниманието на БНР към нас. Това е уважавана институция от нас двамата.
Да си сред избранниците е голямо признание и въпрос на престиж. В Мраморното фоайе на БНР нашите хайги изпъкнаха още повече, заживяха друг живот с допълнителна енергия и широта пред различна аудитория. Изборът ни натежа и поради един сантиментален за мен факт – аз съм чест гост-солист там и съм осъществявала редица музикални записи.
Как балансираш между хайкуто и оперното пеене? Какво ти дава едното, какво другото?
Това са два различни вълшебни свята, които си живеят чудесно без да се допълват, припокриват или ревнуват. Те са достатъчно покоряващи и поглъщащи. С нюансите на овладяния оперен глас човек въздейства, така както и с добре подбираните и казани на място думи. Аз съм им създала пространство добре да „виреят“ и да се развиват със съответния превес към едното занимание когато обстоятелствата го налагат. На кратко казано, музата при мен и за двете изкуства винаги е добре дошла и радостно приета.
На какво според теб се дължи засиленият интерес към хайку през последните години?
Може би защото е кратко, ясно и лаконично и това привидно го прави лесно за писане. Но пък няма много световни образци и това опровергава до известна степен „лекото писане“. Хайку привлича, защото е без излишна натруфеност и амбициозни послания, със занижена авторова суета. То е отлична „гимнастика“ на ума и наблюдателността ни. Бързо и без препятствие влиза в диалог автор и читател и прави от последния съавтор.
Хайку изисква чувствително око и добре тренирани сетива, за да ги използваме спонтанно при прелитащия край нас хайку момент. Всичко това подканя много хора да се пробват в отразяване на чудесата около нас.
Какво ти дава източното светоусещане?
Съзерцателност, хармония със себе си, мистичност, философска нагласа към простите неща, да ги приемаш мъдро и човека да се разглежда като един от аспектите на природата. Има и друг аспект – широкото навлизане на изкуството в бита като икебана например, чайните церемонии или изчистените интериорни линии, минимализмът, боините изкуства като естетически и възпитателен модел, хайку езика използван в ежедневното общуване.
Това издигане на части от бита почти като преживяване на изкуство лично мен ме вдъхнови. Ето защо така уверено споделям моите градски хайку моменти.
Твоят начин да улавяш хайку момента?
Чрез дозираното натоварване и правилното разпускане на сетивата. Когато има спокойствие и хармония сякаш самите хайку моменти те застигат сами. Те ми се разкриват така, само да ги „щракнеш“, да ги облечеш в думи и да им дадеш старт към ценителите.
Какво е любимото ти меню за пътуване?
Меню, което изобилства от богатство на аромати, вкусове и хубава визия, гарнирано със заразителен смях – т.е да пътувам до интересно място в приятна компания и да се потопя в тяхната култура, артефакти, език, кулинарни изкушения, градски бит и душевност.
Коя страна много би искала да посетиш, но все още не си успяла?
Латинска Америка е моята мечта – Мексико например.
