Вървеше по средата на улицата. Наоколо беше пълна тъмница и така беше по-спокоен. Уличката беше еднопосочна и трябваше да внимава само за идващите срещу него коли. От двете страни по тротоарите бяха паркирани всякакви таратайки. Някои едва ли щяха да се задвижат отново. Ставаха само за вторични суровини. На места почти нямаше разстояние между паркираните автомобили и сградите зад тях. Погледът му сновеше само да се увери, че всичко си беше на мястото.
Съвсем наблизо ставаше някаква разправия. Нямаше съмнение. Още беше доста тъмно, лампа светеше чак на ъгъла на улицата и не се виждаше добре. Но в пространството между паркираните коли и близкия вход няколко силуета ръкомахаха. Говореха високо, чу се и женски глас. Все още не беше сигурен какво точно се случва. След секунда му беше ясно, трима катъри се опитваха да оберат младо момиче. По-скоро жена. Дама още повече й подхождаше. Обикновено не си пъхаше носа там, където можеше само да изяде някой юмрук. Сега се намеси.
Имаше причина, познаваше дамата. Или по-точно почти я познаваше. А най-точно беше, че се опита да се запознае с нея преди доста време пред „Арена“. Нямаше как да не запомни лице като нейното. Не само лицето, цялата беше за запомняне. Всичко й беше на място, и дрехи, и спускащата се на вълни коса, и милото лице с леко нацупени закръглени устни. Нямаше как да я сбърка. Бяха я сврели между две коли и двама й дърпаха чантата. Промъкна се между колите и без дума да каже стовари един юмрук в челюстта на по-близкия. Със следващия удар повали и този до него. Третият беше на разстояние, нямаше как да го достигне веднага, а и той отскочи назад и смешно заподскача на място. Вдигна ръце пред лицето си. В гард, за бой. Или така се надяваше да се предпази. Заекна, задъха се, искаше нещо да каже. Едва накрая успя да проговори:
– Какво искаш?… Партия на кинтите ли?…
– Искам да оставите момичето на мира.
– Какво ти влиза в работата?
– Ами, влиза ми. Не искам да страда от изроди като вас.
През това време единият от двамата в краката му се раздвижи и си надигна задника, явно искаше да се изправи. Получи шут в главата. И отново се просна по очи. След това подаде ръка на момичето. Помогна му да се измъкне между двете коли. Попита я: „Нищо ли не ви липсва? Огледайте се внимателно“.
Излязоха на улицата и след няколко крачки той се обърна да провери ситуацията. Двамата вероятно още лежаха между колите, а приятелят им се суетеше около тях. След няколко крачки момичето имаше име: Надя. Тя му благодари веднъж, после още веднъж. Едно от копчетата на бежовия шлифер липсваше. Прекъсваше я, казваше, че няма нужда от благодарности. Чудеше се дали да спомене за опита си да се запознаят пред киното. Изглежда тя не го помнеше.
Едва ли беше подходящо точно сега да обяснява колко време после мисли за нея. Как си представяше, че отново я среща. И как за наказание изгледа всички тъпи филми в салона. Все с надежда, че отново ще я забележи. Сега усещаше пръста на Съдбата. Със сигурност беше се намесила. И му предостави ролята на Робин Худ. Или на Зоро. За друг благороден защитник не се сещаше.
Под лампата спряха. На светло тя изглеждаше доста раздърпана. Лицето й беше зачервено от сълзите. Избърса с кърпичка очите си и на няколко пъти преглътна, май още плачеше. Предложи й, ако иска да се приведе в подходящ вид, да отидат в тях.
– Живея отсреща. Поне ще се измиете. И ще постоите, докато дойдете окончателно на себе си.
В следващия миг вече съжаляваше, че я покани. Не беше сигурен проветри ли. И дали изхвърли пълните с угарки пепелници от снощи. Около прозореца беше подредил цял взвод празни бутилки. Все се канеше са ги изхвърли и винаги отлагаше за следващия път.
– Дано не се окажете потресена от моята бърлога.
– Защо бърлога?
– И аз не знам. Ама думата доста подхожда. Всъщност всяко място, поживея ли по-дълго, накрая се превръща в бърлога.
Говореше небрежно, с лека насмешка. Все още не беше сигурен, че тя настина прие поканата му. Съгласието й се дължеше на объркването и желанието за благодарност. Вид куртоазия. Сега по-естествено щеше да е, ако Надя му поблагодари за четвърти път и се разделят. Щеше да го приеме за съвсем естествено.
Иначе отблизо и на по-добро осветление за пореден път се увери, че момичето заслужаваше не само да бъде запомнено от едно виждане, ами със сигурност никога нямаше да го забрави. Овалът на лицето й беше невероятно нежен, с леко заоблен връх на носа. Както я наблюдаваше отстрани, изглеждаше му като изронена от времето древна скулптора.
Във входа осветлението не работеше и той я предупреди да върви след него. По едно време й подаде ръка и я предупреди да стъпва по-уверено. Стъпалата са нормални. Сравнително успешно се изкачиха до втория етаж, спряха на неговата площадка, той извади ключовете и пипнешком отключи. Влезе и запали осветлението.
– Заповядайте!
– В бърлогата ли сме?
– Невероятно разхвърляно е. Предупредих ви!
– Не се безпокойте.
– Иначе е обикновена гарсониера.
– Имам нужда само от няколко минути спокойствие. Настина се чувствам ужасно. Разбирам, че всичко премина. Но още не мога да дойда на себе си.
Надя влезе след него. Поуспокоила се, червенината от страните й беше изчезнала. Помогна й да си свали шлифера. Закачи го до неговия анорак. На закачалката се намираше значителна част от гардероба му. Останалата беше разхвърляна върху двата фотьойла с раздрана на места тапицерия. Избърза напред и набързо смота на топка разхвърляните дрехи. Хвърли ги от разстояние върху леглото. Посочи по-стабилния фотьойл, изчака я да седне и се отпусна на другия. Отново му се искаше да признае, че тя беше момичето, за което мислеше от доста време. И как пред „Арена“ опита да се запознаят. Отложи обясненията за по-късно.
– Сега си поемете спокойно дъх. Тук сте в безопасност.
– Никога не съм предполагала, че ще ми се случи нещо подобно. Преживяването беше потресаващо. Още не мога да повярвам, че всичко се случи точно с мен. Спомня ли си как двамата ме дърпаха, отново се разтрепервам.
– Всичко приключи. Сравнително успешно. Не успяха да ви оберат.
– Само защото вие се намесихте.
– Съдбата си знае работата.
– Обикновено избягвам тъмните улици. Особено когато съм сама. Сега исках по-бързо да се прибера. И ми се струваше, че избирам кратък път. Оказа се не само по-дълъг, ами щяха да ме оберат. Чувствах се толкова безпомощна, напълно отмалях. И крадците можеха да направят каквото поискат с мен.
– Кварталът уж е в центъра на града. Но тук и наркоманите са доста, и мухльовци като тримата се навъдиха немалко. Нападат стари хора и жени.
Надя въздъхна, прокара длан през лицето си, облегна лакът на единствената странична облегалка. Усмихна се с облекчение и се огледа. Отново едва се сдържа да не признае колко време беше мислил за нея. Помнеше я толкова добре, че дори само един поглед в тъмното му беше достатъчен да я познае. И не се учуди. Срещата им – за него е истинска среща – беше предопределена. Трябваше да се случи. Дори начинът беше избран подходящо. Спаси я от трима. И предизвика нейната благодарност. Иначе вероятно тя никога нямаше да се качи в бърлогата му. Или трябваше да я кандърдисва седмици наред.
Извини се, че не може да й предложи чай или кафе. Разполагаше само с половин бутилка изветряло червено вино. Но можеше да поръча по телефона в близкото кафене. Сигурно тя го знае. Срещу арабската дюнерджийница. Познава собственика. В отговор Надя поклати глава: не. Рядко минавала оттук. И тя живеела в центъра, но в този квартал се появявала съвсем рядко. Нямала нужда от нищо за пиене. Само още от няколко минути спокойствие се нуждаела.
Последните думи изрече само с устните си, от което те станаха по-пълни и оформени. И за него беше съвсем нормално желанието му да я докосне. Или да я погали по бузата и по косата. Искаше му се да е по-близо до нея. Същевременно усещаше, че ако избърза дори малко щеше да заприлича на тримата, които се опитваха да й отмъкнат чантата. От всичко най-хубаво беше, че Надя продължаваше да седи срещу него, усмихваше се и от време на време навеждаше глава.
Съзерцаваше я, наслаждаваше се на лицето й. Беше се отдал на приятното чувство, но се наложи да реагира с цяло тяло. Стисна юмруци, коремът му се стегна. На вратата се звънеше продължително. Тя първа реагира:
– Звъни се!
– Няма значение. Никой не ми трябва. Кой знае какъв идиот се е сетил за мене по това време. Я пари ще иска, я нещо за пиене.
Отново се чуха две продължителни и доста настоятелни позвънявания.
– Може да е някой съсед.
– Никой не ми трябва. Писнало ми е от навлеци. Имам късмет да седя срещу невероятно красиво момиче. Забравих, че съм ви спасявал. Сега вие ме спасявате. Само още известно време да помълчим. И да ви гледам. От друго нямам нужда.
– Все пак!…
Който и да звънеше, дори както сега, без да вдига пръст от звънеца, нямаше значение за него. Обяви го достатъчно ясно с откровената си реакция. Все пак неспокойството, появило се на нейното лице, го накара да се изправи, тръгна към коридора. Остана пред външната врата, докато отново не чу звънеца. Съжаляваше, че няма шпионка. Отвори и разпери изненадан ръце.
Величка!… Тя не дочака да отвори по-широко. Изблъска го, промъкна се покрай него. Беше висока, едра, с широко скулесто лице. Имаше мъжка походка и резки движения. Само огромните й, подрусващи се при всяко движение гърди напомняха, че беше момиче. Преди хиляда години имаше нещо с нея. Тя се обърна и го изгледа с присвити очи.
– Не си се появявала отдавна. Сигурно пак си избягала от пансиона.
– Има ли значение?
– Има, разбира се.
– Щом говориш така, значи не си сам. Не отговарям какво ще направя с нея. Ревнива съм като дива котка. Направо ще й издера очите.
– По спокойно, моля ти се. Не те разбирам. Какви претенции имаш?
– Нали спа с мен?
– Приютих те. Беше избягала от пансиона. Търсеха те, можех да имам проблеми с ченгетата. Кри се почти месец.
– Това какво означава?
– Случка, за която сега говорим. Или почти нищо.
– Сега ще разбереш, че твоето нищо не е моето. И случката ни не е същата. Не се заблуждавай, че толкова лесно ще те отстъпя на друга. Обичам те, предполагам не си го забравил. И няма кого друг да обичам освен теб. Не ме интересува ти какво чувстваш. Важно е, че аз продължавам да те обичам.
Успя да се промъкне покрай нея. Надя беше се изправила, провесила малката бежова чанта на свитата си в лакътя ръка, и стоеше пред фотьойла. Усмихваше се със сдържана и същевременно демонстративна учтивост. Изглеждаше чужда и на мястото, и на случващото се. Беше попаднала тук случайно. В това не трябваше да има съмнение. Величка я приближи, вдигнала свития си юмрук.
– Преди малко вашият приятел ме спаси от трима гангстери.
– А-а, отново е бил герой, момчето ми. Любимата му роля.
– Опитваха се да ми отнемат чантата. Още не мога да дойда напълно на себе си. Но съм значително по-добре.
– И се готвите да си тръгнете. Нали така? Или имате други намерения.
– Познахте. Току що се готвех да си тръгна. Отново искам да благодаря на приятеля ви. В такава ситуация не са много истински благородните хора, които биха се притекли на помощ. В това съм напълно сигурна.
Слушаше разговора им скръстил ръце на гърдите си. Разтрепери се от яд и безсилие. Каквото и да кажеше, каквото и да направеше, ситуацията нямаше да се промени. Величка със сигурност беше избягала от пансиона. Нямаше как да я изхвърли на улицата. Не само защото се познаваха отдавна. И бяха прекарали доста време заедно. Все пак му се струваше невероятно, че там, където до преди минута беше Тя, се разположи Величка с широко разтворени колене. Обърна се и настигна Надя в коридора. Помагаше й да си облече шлифера, когато тя каза:.
– Надявам се, че ще се видим все някога.
– В това съм абсолютно сигурен. Нямах време да ви обясня случилото се тази вечер. Срещата ни не беше обикновена. Абсолютно сигурно е. Всичко, и решението ви да минете по тази тъмна уличка, и нападението на тримата, и моята навременна поява, са били предопределени. Така ги чувствам. Дори съм напълно сигурен. Съдбата се намеси. Всичко тя подреди. Нямам време да ви обясня по-подробно. Но нищо от случилото се тази вечер не беше случайно.
Отвътре се чу умишлено удебеления глас на Величка:
– Защо се бавиш, момчето ми?
Надя го погледна с едва забележима усмивка. И той не успя нито да каже нещо повече, нито да продължи с нея надолу по стълбите както му се искаше.
Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Юношески национален шампион по бокс през 1966 г. Над 40 негови възпитаници са медалисти от европейски и световни първенства. Извън бокса, неговият писателски талант му носи много национални и международни отличия. Последната му книга с поезия се нарича „Отблизо всичко“. Преди нея излиза сборникът с разкази „Боксьори и случайни минувачи“. Предстои появата на новата му книга с кратка проза.
