Софийският международен панаир на книгата тече с пълна сила! Вчера ви представихме нашия избор на български поетични книги. А сега идва ред на прозата. Сред романите и сборниците с разкази също има интригуващи заглавия, нека видим кои са те.
„Жажда“, Захари Карабашлиев
Захари е добре познат на родната публика, интересуваща се от проза. След бума, които направи преди години с дебюта си „18% сиво“, той качи значително летвата с романа „Хавра“. Сега пък ни изправя пред предизвикателството, наречено „Жажда“. Чудесните акварели на Дамян Дамянов допълват визуално тази вълнуваща история, четяща се на един дъх. “Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло. Но това, което започва като почти банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в разказ за оцеляване и победа, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над тъмнината“.
„Синът на авиатора“, Крум Филипов
За тези, които се вълнуват от театър, режисьорът Крум Филипов е име, което говори много. Сигурен съм, че след дебютния му роман „Синът на авиатора“, той ще бъде добре приет и в редиците на романистите. „С оригиналния си и неподражаем стил Крум Филипов създава завладяващ свят, обживян от плътни и поетични образи, населяващи териториите на магическата реалност. „Синът на авиатора“ е необичайно и ярко явление, което задава нова посока в съвременната българска литература.“, споделя за книгата кинорежисьорът Милко Лазаров.
„Малки състезания“, „Самотният пътник за Берлин“, „Биплан в дъжда“, „Незавършен ръкопис“, Димитър Паунов
В българската литература винаги е имало автори, които по една или друга причина са станали маргинални. Един от тях е Димитър Паунов. Излизането на книга, в която са събрани всичките му значими творби, е шанс българският читател да се запознае с този забравен литературен талант. „Сигурно съм подарил десетки екземпляри от книгите на познати и приятели. Така с годините се оформи една група почитатели, които с повод и без повод цитираха текстовете му наизуст и дори се поздравяваха с тях. Защо и как се случи това? На първо място се случи, защото тези романи бяха откровена критика на тоталитарната система и дори не се опитваха да го прикрият. От романите на Димитър Паунов блика такъв неподправен стремеж към свобода, че беше заразителен. Героите на Паунов отстояват независимостта си в друго време, в което и най-малката проява на мисъл за свобода се е наказвала“, разкрива ни Роберт Леви.
„Оксиморон”, Михаил Вешим
Ако ви се чете нещо хем смешно, хем остро социално, „Оксиморон“, несъмнено ще ви допадне. Това е черно-бяла, смешно-трагична и уникална история за компромисите и малките неща, които ни правят хора. „Нещата са докарани до абсурд – ситуациите се развиват по начин, невъзможен в живота, но пък иначе логичен в повествованието. Чувал съм от Станислав Стратиев, царят на българския абсурд, че абсурдът в писането не е самоцел – той трябва да е подготвен и да върви логично, за да му повярва и читателят. А не да звучи като измислено. Не знам при мен дали се е получило – дали нечовешкият роман звучи човешки? Дали я има истината за нашия живот, която съм се опитал да разкажа чрез деформирани образи и гротескни случки? Читателите трябва да кажат“, откровен е Михаил Вешим.
„Животът няма втора половина“, Христо Карастоянов
Христо е един от най-увлекателните български разказвачи, с много книги зад гърба си и неизчерпаем литературен талант. Новият му роман може да се приеме като „продължение“ на „Една и съща нощ“. Като време, за което се разказва – фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та). „Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно просмукване документалното и фантасмагоричното ще останат завинаги в една и съща нощ, но никога (вече) няма да са същите“, това е мнението на Борис Минков за книгата.
„Свети вълк“, Елена Алексиева
След сборника от разкази „Приказките на господин Кабода“, издаден миналата година, Елена се завръща с роман. „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой и паноптикум от блестящи образи…. Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература“, твърди Светлозар Желев.
„Тази вечер нищо не е случайно“, Палми Ранчев
Авторът на този сборник с разкази има бурна биография. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, журналист, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на десетки стихосбирки, романи, новели, сборници с разкази и филмови сценарии. „Палми Ранчев въвежда читателя в света на аутсайдерите на едно общество, в което, като наследство от комунистическата диктатура, властват садизъм, цинизъм, алчност и жажда за власт, като разликата между агонизиращия стар и набиращия сила нов елит е трудно различима.“ въвежда ни в сборника Гиорги Далос.
