Свикнали сме да отбелязваме началото на април с два весели празника – Деня на шегата – 1 април и Международния ден на детската книга. Първият вече мина, днес ще отдадем заслуженото на втория. И с кого, ако не с един автор на детски книги да разговарям по темата. Изборът ми падна на Петя Кокудева.
Тя предизвика фурор в този жанр още с излизането на първата й книга „Лулу“. После на бял свят се появиха „Малки същества“ и „Питанки“. И ето, че неусетно Петя се превърна в едно от разпознаваемите имена в литературата за деца.
Освен всичко това, тя е и един от най-слънчевите и позитивни хора, които познавам. Изследователка по дух, Петя и нейният приятел Георги съвсем наскоро се завърнаха от голямо пътешествие. 9 месеца, 3 континента, 24 000 км с кола, 21 държави. Впечатляващо, нали!?
Днес е важен ден за теб, как ще го отпразнуваш?
Май с един весел спомен. Веднъж нещо си говорихме за празници с второкласници. И едно момченце каза, че на празници човек става по-млад. Е, как така става по-млад, ококорих се аз. А то невъзмутимо отвърна: „Емиии, баба вика, че от толкова ядене по празници, й се опъват бръчките и изглежда по-хубава.“
Коя е детската книга, към която винаги се връщаш с удоволствие?
Към една конкретна глава от книга се връщам често. Това е текст, който – колкото пъти съм чела – се смея на глас и ми потичат сълзи от смях. Нямам идея защо ми влияе чак така. Главата носи гордото заглавие: „Когато Емил напъхва главата си в супника.“
Има ли детска книга, която още не си чела и все ти се изплъзва?
О, имам една папка на компютъра, която стремглаво дебелее. Нарича се „Книги за поръчване“. Сред тях са книгите на финландеца Маури Кунас, също „Къде е сестра ми“ на Свен Нордквист, искам да имам у дома всички книги на Уолф Ерлбрух, на Инга Муур, поредицата за Мая на шведката Лена Андершон…
Всъщност съществуват ли детски книги? Не са ли това прикрити книги за възрастни?
Това винаги е големият въпрос, хаха. Според мен съществуват прекрасни детски книги от две породи: Астрид Линдгрен може да служи за пример и в двете посоки. Пипи и Карлсон например са книги, интересни и на възрастните. И днес възрастните си спомнят и цитират пасажи, които понякога обясняват живота по-чевръсто и цветисто от философите.
Но от друга страна – ето ви Емил! В него няма кой знае какви скрити пластове, Емил не е особено „умна“ книга в смисъла на горните две. Обаче е дяволски добра. Аз имам любими детски книги и от двете породи.
На какво се учиш от срещите си с децата, с какво не спират да те изумяват?
С въпроси от рода на „Какво е да си поетка?“. От такива въпроси аз се уча. Главно на самоирония. С децата много бързо осъзнаваш, че светът не се върти около теб. Че това, което за теб е насъщно, някой може да не го е и чувал или хич да не го е еня.
Защо възрастните не успяват да запазят детското в себе си? Какъв съвет би им дала?
Значи, какъв… Да отварят всички непознати куфари, на които се натъкнат – като Лиско. Освен това да се упражняват да вдигат кон в свободното си време. Когато стане потоп, да възсядат някоя театрална сцена и да пътуват върху нея като мумините. Да се сещат по-често, че добрите писма са на път към тях и затова още не са ги получили, а не щото ги няма!
И, последно, да си хапват с лещата по един залък небе, както съветва Шел Силвърстийн. (А, и задължително да си намерят на старо „Цветни приказки“ на Имантс Зиедонис.)
Всички следим историите на Лупи и Тумба, които споделяш във фейсбук. Мислиш ли да ги подслониш в твоя следваща книга?
Художничката Ромина Беневенти скоро започва да ги рисува. Ако е рекъл богът на смехотворните планове, може до края на годината да имаме малка книжка.
За детските книги рисунките имат голямо значение. Кой художник си мечтаеш да илюстрира твоя книга?
Ама мога ли да помечтая тука на едро? Давате ли? Ох, нека да не се лакомя, трима ми стигат: Уолф Ерлбрух, Валерия Докампо и Николай Стоев, когото открих днес.
И сега малко въпроси за пътешественици. Как върви аклиматизацията ти в България, намираш ли страната ни променена в някакво отношение?
Аз имам само един проблем в България. И той е особено заострен, след като се върнах. Тук почти всички изпитват дълбоко наслаждение от самоугнетяването, от повтарянето до безкрай на това колко е зле всичко.
Имам нулева поносимост към подобен подход на живеене и на говорене, защото – дори да е съвсем вярно, че сме зле – това завтаряне и непрестанно наслагване на утайка връз утайка не просто не помага с нищо, но и затлачва страшно.
Няма как да имаш енергия да правиш каквото и да било, ако постоянно повтаряш колко е зле. Ми, нека е зле. Ти прави нещо. Не си дошъл на тоя свят да получаваш щастие, а да го произвеждаш. Да не мислите, че са ни пръкнали тука на земята да опоскаме всичкото щастие наготово?!
Случката от пътешествието, която никога няма да забравиш? А гледка?
Когато се озовахме без пари в кеш пред къщата-музей на Корней Чуковски в Переделкино, Москва. Банкомат наблизо нямаше. И тогава момичето – Татяна – ни въведе и два часа ни разказва за моя най-любим писател. Не ни взе и стотинка. Това беше на 17 септември – моят рожден ден, но тя не знаеше, че ми е празник. А пък гледката… зелените надиплени хълмове на северния остров в Нова Зеландия.
Имало ли е моменти, в които с твоя спътник сте си си казвали „не можем повече, до тук сме“? Какво ви е карало да продължавате напред?
Да, имало е. Когато няколко пъти ме ухапаха кърлежи и доста се уплаших. Какво ни е карало да продължаваме? Разговорите помежду ни и това, че се уморих да се тревожа. В един момент просто ти писва да се притесняваш.
Впрочем, това е добра тактика: ако ви се случи нещо неприятно, напънете и се притеснявайте яката няколко дни. Не спирайте да се тревожите и да го мислите, ама даже трябва да се зачервите и да ви заболи главата. Много е полезно, защото на третия ден ти е до козирката от притеснения и не щеш повече да ги погледнеш.
Вярваш ли в източната мисъл, че не крайната цел, а пътят до нея е по-важен в едно пътуване?
Ами, да, като при палачинките. То като стигнеш до края на палачинката и се оказва, че там няма нищо! Къде, къде по-добре си е по време на палачинката.
Срещнала си се с много хора от различни раси и националности, какво ги обединява? По какво се познава Човекът?
Всички, които съм виждала, се смеят. И да не е точно на момента, го владеят принципно. Нашият вид трябва да се казва хомо смехуркус, защото това ни е силата. Ако можеш да се смееш, можеш всичко.
Каква беше Петя преди да замине, и каква Петя се прибра?
Тръгнах с дълъг бретон, който ми влизаше в очите. Той израсна. Сега мисля, че по-малко неща ми пречат да виждам ясно.
Следващото ти предизвикателство като пътешественик? Африка може би, или Южна Америка?
Ааами, пу за мен Грузия! Пу за мен Иран!
Какво би казала на хората, на които много им се пътува, но не събират кураж да тръгнат?
Бих им казала, че аз нито съм от най-смелите, нито от най-богатите, нито от най-решителните. И другото по-важно: да си изберат палатка, в която можеш да се изправиш вътре, че иначе е много неудобно.
