Преди няколко дни открих номера на г-н Ивайло Нойзи Цветков и реших да му се обадя за интервю. Първоначалната ми идея беше да се опитам да направя еклектичен разговор с препратки към ранния стил на култовото сп. Егоист, участието на Нойзи като жури в „Голямото рок междучасие“, скорошното му навлизане в родния политически свят, обзорните му социо-културни коментари в родна медия… Да, еклектика ви казвам, еклектика, алхимична амалгама, която да се случи като важните постижения в историята, а именно по един шрьодингерски начин – логично, но едновременно необяснимо, с лекота, но с претенция, ежедневен разговор, но и натоварен със смисъл отвъд битовизмите и клишетата.
Позвънях три пъти. Първите два даваше „заето“, третия път човекът от другата страна на неслучилия се разговор ми затвори. Бях в съвсем наскоро отворен японски ресторант (за него – след броени дни на виртуалните страници на Бинар) и реших, че именно това е моментът да се замисля какво ли щеше да се случи, ако непредвидено се натъкна на обекта на моето несбъднато интервю по улицата.
И ето: вървя си аз по Солунска, подминавам входа на книжарница Гринуич с леко колебание и се оказвам на самия ъгъл с жужащата и гмежаща Витошка (ще ми простите, че не я наричам булевард „Витоша“). Почти успявам да се сблъскам с господин с тъмни очила, пригладена назад оредяваща коса и изряден костюм, за съжаление само в две части, но предвид обстоятелствата, една жилетка би стояла нелепо дори на дадения субект. Погледите ни се срещат като на забавен каданс, филмово е всичко, страшна работа, неговият поглед е въпросителен и немалко отегчен, а моят – доволен и решителен. За части от секундата си казвам, че най-накрая ще успея да си напиша материала за Бинар (главният и отговорният редактори бяха наистина търпеливи, оценявам го) и преценявам, че имам време само за един въпрос. Разбира се, той не трябва да е затворен и събеседникът ми да може да се измъкне само с няколко витиевати фрази, затова мисля бързо и произнасям бавно, опитвайки се да артикулирам всяка сричка:
– Господин Цветков, Нинко Кирилов съм от радио Бинар. Искам да ви попитам как можем да диференцираме деструктивната константа в алегоричната парабола на маргиналната оксиморонна дезинтеграция, без да негативизираме иманентния парекселанс на постмодерните риторични критики per se, като не допускаме профанската субкултура да се превърне в поп- и дори в паракултура в България?
За една секунда виждам как в погледа на Ивайло Цветков прелитат много спомени – от вечерите в клуб 703 на Шишман и нощите в By The Way през предхождащите ги музикални експресии с група Вагнер до редакционните планьорки на едно списание, за което още се носят легенди, и политическата реч на една нова трибуна… Нойзи ме поглежда, без да сваля очилата си, и ми отговаря тихо, но ясно:
– Не.
