Не мога да забравя очите на синьото куче, което не мога да си спомня. Това не е логически абсурд като онези на Зенон, значително по-просто е – сетих се за онзи гениален разказ на Маркес и се опитах да прехвърля логиката му в съвременното ни социополитическо съществуване. Защото малко ме е срам да го нарека живот, извинете ме за патетиката, не е търсена.
Понеже сме в предизборна ситуация, ще си позволя да използвам опростена формула на сократически вътрешен диалог. Ако хората X работят на една нива по определен начин и постигнат определени резултати за съселяните си, всичко е наред.
После обаче идват хората Y и решават, че методът на работа е изначално грешен – не е трябвало да се използва такова рало, семената за посев също трябвало да са взети от друго място, а дори и финалната рекапитулация е направена зле. Съответно променят всичко и останалите зачакват промяната да резултира в реален продукт, който опосредено да зарадва и тях.
Интересното е, че земята, природата като цяло и процесът изискват определен период на адаптация – нека съвсем условно го наречем „преход“. Деконструктивистите с право биха нарекли тази схема постмодерна – и то в най-добрия случай. Защото тя не работи. После моделът се повтаря, само разменете местата на X и Y в уравнението. И редуването на двете в различните им роли може да продължи десетилетия.
Тук обаче ще ви предизвикам и ще включа още една неизвестна величина – Z. Уморените от споменатото екзистиране селяни не искат вече ниви да орат, не искат за посеви да мислят, а просто населяват селските кръчми и пият алкохол на (извинете, не мога да се сдържа) „бакалски цени“.
Единият резултат от това е, че кръчмите благоденстват и единствени се развиват като малък бизнес. Вторият резултат: е, да, обикновеният човек беснее и иска алтернатива на X и Y, открива я в Z. Сега, нека не прекаляваме в митологизирането и месианизирането на неизвестната величина Z – тя си се появява, не е нещо изключително различно от X и Y, но продава продуктите си в различна опаковка (знаем си, ние сме консуматори и мисленето ни е категорично вкарано в коловоза, чиито влак води към сигурната смърт на редовия всепотребител, но не сега, не сега, нека поживеем още малко).
И така, Z е новата сила. След неминуемото разочарование от нея следва същата формула. Полюсните отношения на X и Y остават такива, но X се разслоява класово на A, B и C, а Y не остава назад и произвежда поне D и E. Понеже те осъзнават, че редовият селянин може да се усети за тези игри на уравнения, които не са дори от втори тип, създават се едни F, G, H, I, J, K, L, M, N, O и P, които са независими величини, но категорично зависят от първичните в гигантското селско уравнение X, Y и Z. Но ние няма как да знаем това. Или има. Но предпочитаме да не го знаем.
Дотук всичко беше за селското уравнение. А ние, гражданите, как да използваме ние знанията си по елементарна математика? Или Маркес е прав и краткосрочната ни памет завинаги е изгубена? Очи на синьо, червено, жълто, оранжево куче. Сега си представете не уравнение, а картина на Клод Моне. Ние трябва да помним тези очи-петна. И да спрем да искаме да ги виждаме отново. Толкова е просто.
