Свикнали сме да виждаме Манол Глишев на улицата, обикновено в някой протест, макар напоследък самият той да се отнася насмешливо към тези неща. Мненията за публичните му изяви се разделят от „осанна” до „разпни го”. Сега обаче няма да ви занимаваме с тях, а с неговото поетично амплоа. През 2014 г. Манол издаде стихосбирката „Машина от думи“. А сега излизат две нови книги с негови стихове: „Проект за прекрасен живот“ и „Сезонни наблюдения“. Разговарям с автора за книгите и поезията в живота му.
Преди да започнем разговора за новата ти книга, ще те попитам за старата. Какво остана в теб от „Машина от думи”?
Остана доста. Все същият съм си, ако говорим за вкусове и теми, които ме провокират да напиша стихотворение. Така че старата ми книга и новите стихосбирки по-скоро си приличат. Само че това може и да остане незабелязано от читателя, защото новите две книги просто са по-добре подредени. Редакторите ми Кристин Димитрова и Роберт Леви свършиха нещо, което е трябвало сам да направя още за първата си книга: подредиха текстовете вътре в нещо като малки тематични цикли. Така че за някой читател може да е забавно да се опита да намери мястото на разпилените стихотворения от първата ми книга в изрядните дялове на втората и третата. Такова място може да се намери.
Как съчетаваш в едно поезия на съвременни градски теми с текстове, които ни изпращат в Средновековието? Допълват ли се по някакъв начин или по-скоро търсиш ефекта на противопоставянето им? Би ли издал книга само с поеми за рицари и битки?
Не е трудно да ти дойдат различни идеи. Съвсем разнородни моменти могат да станат повод за написването на стихотворение. Прочитането на глава от хубава книга или нещо, забелязано на улицата, са еднакво вдъхновяващи, само че импулсът е различен, настроението е различно. Така че в един случай може и да запиша в стихове някаква идея, свързана с предпочитаните ми литературни герои от миналото, а в друг – представите, породени от някаква случка или картина, видяна навън. Това са естествени неща и човек не бива да се ограничава: „сега ще пиша само за едно, а не за друго“. Напротив, полезно е да се пише и за едно, и за друго, и за трето.
Постепенно се натрупват текстове и човек осъзнава, че те сами се групират в нещо като цикли. Разбира се, понякога от градските ми стихотворения прескача по някоя дума, фраза или конструкция, която после намирам в по-литературните, които ти наричаш „средновековни“. Това ми е приятно, защото може би говори за това как работи въображението ми и евентуално би могло да бъде интересно за читателя.
Не знам дали бих издал книга само със стихове, произлезли от любимите ми легенди и романи, но имам архив от текстове, които отпаднаха при съставянето на „Машина от думи“, „Проект за прекрасен живот“ и „Сезонни наблюдения“. Някои от тези текстове не са лоши и може би трябва да ги събера и публикувам. Сред тях има и такива, които ти би сметнал за „средновековни“. Може би по-скоро става ума за литературно осмисляне на историята, при това невинаги на чисто средновековната история.
От време на време се забавлявам с това да пиша стихотворения за един псевдоисторически персонаж, нещо като редовно появяващия се в много стихотворения пан Когито на полския поет Збигнев Херберт. Моята версия на пан Когито е холандски художник от XVII в. Образът донякъде е вдъхновен от съвсем реална личност, мой много близък човек, но си има собствени приключения и му се случват абсурдни неща. Това не е средновековен персонаж, защото XVII в. не е част от Средновековието. Но за своя холандски художник вече имам шест-седем текста, два от които влизат в сега излизащите ми книги и се надявам по-нататък да се появят и другите. А част от преводите ми на средновековна поезия са на толкова кратки текстове, че може би е по-добре да ги издам заедно със собствените си – и така по-добре ще си проличи дали изобщо има връзка между средновековната и моята поезия.
Искам да завърша и да издам една може би прекалено амбициозна поема от близо трийсет страници, посветена на сър Гауейн и Зеления рицар. Оригиналната история е средноанглийска легенда в стихове от XIV в. и е много хубав коледен сюжет. За мен все още е странно, че Тенисън не я е преразказал в своите „Идилии за Краля“, където по принцип включва такъв материал. Позволих си да направя това вместо Тенисън и то на български език. От две години насам ми остават още само пет страници, за да довърша текста и в момента, в който се справя, ще си търся илюстратор и издател. Това не е превод, а много свободен преразказ, донякъде повлиян и от „Двамата крале“ на Йейтс.
Откъде ти дойде идеята за „Проект за прекрасен живот”? Как би описал своя личен проект за прекрасен живот?
Преди осем години с моя приятелка си фантазирахме за такъв проект: кандидатираме се, взимаме субсидия и демонстрираме как е правилно да се живее: музеи, разходки, пътувания, местни специалитети. Мина много време и превърнах тази фантазия в дълго стихотворение, може би кратка поема. Разбира се, заради друга приятелка. Идеята е да се пътува много из цяла Европа и то точно из Европа, а не другаде. Става дума за диалекти, църкви, замъци, манастири, припомняне на някое прочуто събитие и изобщо за старомодни удоволствия. Такава е представата ми за прекрасен живот и мисля, че мнозина я споделят.
Извън това, самото писане на стихотворения е част от прекрасния живот. А фразата идва от главата „Стремеж към прекрасен живот“ от хубавата книга „Залезът на Средновековието“ на Хьойзинха. Там авторът говори за стремежите към красота в бургундския двор от ХV в. и затова понякога се шегувам, че собствените ми опити да живея красиво са проява на бургундизъм.
Може ли изобщо животът в страната ни да бъде прекрасен? Какъв е начинът българският народ да го постигне?
У нас? За повечето хора? Да, разбира се. Животът в България е бил прекрасен или поне потенциално прекрасен например преди Балканските войни и после отново през трийсетте години. България е средна по размер европейска държава и нация, която живее на изключително красива територия, има великолепен език и някои характеристики на традиционната ни етика и култура от Възраждането са достатъчно привлекателни, така че имаме всички предпоставки да си възстановим тъкмо един прекрасен живот, като например този в Чехия или в Австрия. Това обаче иска не само мечти и желания, а много здрава воля и постоянство в нея. Буржоазните ни прабаби и прадядовци знаеха това.
Щастието има висока цена и трябва да бъдем готови да я платим, ако действително го искаме. Далеч по-лесно е да се живее зле и много хора днес предпочитат да си останат безпомощни. Това е натъжаващо.
Мислиш ли, че разделението в литературата ни е малък модел на разделението в обществото? Защо според теб се случиха литературните скандали през последната година?
Разделенията в обществото ни са твърде много, така че литературната им част не може да ги обобщи. Писателите са недоволни един от друг не защото пишат различно, а защото наградите за литература са малко на брой и раздаването им изглежда обсебено от съвсем тясна група приятели. Вероятно наистина е така: и аз имам своите наблюдения над нелепости в тази област.
Същевременно пазарът на литература е твърде малък и човек обикновено не може да се издържа от книгите си, така че обективно се нуждае от награди, за да продължи да бъде писател на пълен работен ден. В този смисъл за авторите ни е най-добре да не следват препоръката на Владимир Свинтила и всъщност да не се отдават изцяло на литературата.
Един писател винаги може да бъде учител, журналист или преводач, за да бъде едновременно близо до книгите, но и да не зависи само от собственото си писане в една невъзможно малка среда. Самостоятелността позволява на авторите и да не се интересуват чак толкова от това какво щяла да направи „държавата“ за тях. Поетите никога вече не трябва да зависят от чиновници. Тогава няма и да има за какво да се карат помежду си.
Извън високата ни литература има чисто жанрови автори, които напоследък стават все по-добри и които се дразнят от това, което разпознават като снобизъм у издателствата. Има пропаст между писателите, публикувани на разноски на издателството и самофинансиращите се автори. Например фантастиката ни има нужда от едно издателско рамо. Но всички заедно имаме нужда най-вече от читатели. Трябва ни пазар, тоест за писателите и за издателите ще е добре, ако няма такъв убийствен данък добавена стойност върху книгите.
Заговори се за социална поезия, има ли такава според теб в страната? Доколко поезията може да влияе на социалните сфери?
Четох за това, стана ми забавно. Мисля да напиша нещо като пародия на Манифеста за нова социална поезия, ако не ме домързи. Разбира се, поезията може да бъде и социална. Тя може да бъде всякаква, в нея няма ограничения. Важното е да е добра, тоест вълнуваща. Тези дни четох мнението на Нобеловия комитет, че Боб Дилън е променил самата представа за поезия. Дори към това мнение си позволих известна ирония, но тук има истина: не бива да се слагат граници на поезията. Тя е свободно занимание и нейните критерии са само за кадърност, а не за това какво трябва или не трябва да се пише. Така че манифестите по принцип са нещо ненужно, а водещ е вкусът.
Разбира се, друг ще каже, че на поезията й трябват движения, манифести, стилови разграничения, -изми. Това също е един възможен подход, но рискът е човек просто да спре да пише самите си стихотворения или пък сам да вземе да се цензурира, докато го е грижа за това какво било редно или нередно. Христос е казал, че може и от купчина камъни да вдигне потомци на Авраам, така че не виждам защо пък някой поет да не може даже от куп безсмислици или реклами да направи чудесна книга със стихове. Но трябва да се работи над стила и да се отсяват графоманщините. Нищо друго няма значение.
Би ли се включил в някакво литературно формирование, или смяташ, че авторите са самостоятелни бойни единици?
Опитвам се да се включа във формированието на кадърните автори. Много ми се иска един ден да съм толкова добър поет, че да стоя редом с Кавафис, Киплинг, Йейтс, Тенисън, Херберт, Загаевски, Урошевич, Теофилов и Кадийски. Давам си сметка колко нахално звучи. Но това си струва, този клуб е общество на наистина живите поети, ако ме разбираш. Някъде в преддверието му може би са Мерджански, Шурбанов и Бояджиев, а аз съм още в преддверието на преддверието.
С писането и четенето човек може да се развие, може да стане по-добър и да започне по-ясно, по-вълнуващо и по-точно да изразява идеите и представите, заради които пише. Пътищата към този клуб, към това общество са много, така че общото между различните поети е най-вече желанието им да влязат в него, което е равнозначно на желанието да не те е срам от работата ти и да доставиш силни емоции на публиката. Хубавото е, че в това реално няма конкуренция, защото целта е достатъчно голяма за всички. Така че всеки, който пише сериозно и кадърно, е част от едно и също литературно движение.
В този смисъл литературата прилича на религия, но повече на будизма, който се отнася с търпимост и безразличие към доктриналните детайли, отколкото на християнството с неговите вътрешни спорове. Писателят, стига да е свободен и честен човек, може да бъде приятел с всички останали писатели, а най-вече с читателите. Е, трябва и да му се работи. Не е хубаво да си поет, който не пише.
Ще те върна отново към твоите книги. След излизането на „Проект за прекрасен живот” предстои появата на „Сезонни наблюдения”. Какви паралели би направил между трите си книги? По какво си приличат и какво ги отличава?
Освен факта на подредбата по цикли във втората и третата книга? Е, може би първата ми стихосбирка, „Машина от думи“, все пак беше още малко неловка, малко прибързана, малко неумела, може би малко претрупана книга. Първи опит, все пак. Докато стихотворенията от „Проект за прекрасен живот“ и „Сезонни наблюдения“ са писани почти по едно и също време, така че донякъде имат общ тон и звучат по-спокойно (макар че тук-там в тях има яростни изблици, но и без това не може). Може би „Сезонни наблюдения“ като по-кратка книга е по-лесна за четене.
До какви изводи стигна, наблюдавайки сезоните?
Факт е, че откакто изобщо има поезия, смяната на сезоните е особено вдъхновяващ повод да се пише и това никога не омръзва нито на авторите, нито на публиката. Може би е свързано с религиозния произход на самия поетически занаят, кой знае. Особено в японската литература това много си личи. Така че не е особено странно, че и аз обичам да пиша за лятото или зимата, за това как сезонната светлина променя градските пейзажи.
Художниците (братовчеди на поетите) също обичат такива неща. Скоро един приятел ми каза, че съм най-вече есенен поет, поет на печените кестени. Може и да е вярно, защото есента е много разнообразна и в нея присъстват всички други сезони, тоест ми е приятно да я наблюдавам и да пиша за нея.
Идва Коледа, какво би пожелал на своите читатели?
Мир със себе си, мир вкъщи, мир с Бога. Сега е точно времето човек да си остане у дома, да си оправи отношенията с най-близките, да помълчи, да изяде нещо вкусно, да се наспи, да се помоли, ако е вярващ, да поразмисли, да препрочете някоя любима книга, да поиграе с децата и с кучето, да натрупа нови сили. Може би да направи някому някое добро. Такива неща, от които сърцето укрепва.
