Преди пет години Геният на канте фламенко отлетя завинаги. Сега можем да се радваме на ремастеризираното издание на първите му творби под името Y al volver la vista atras (И като погледнеш назад). Заглавието на шестте албума е част от стих на Антонио Мачадо. Заедно с Лорка, предшественикът му Мачадо е сред любимите поети на фламенкосите (примерна дискография – тук). Нещо като връщане на жеста – Мачадо пръв събира в антология още в края на по-миналия век канте фламенко и може да се смята за един от първите „фламенколози“. 
Първите записи на Енрике Моренте в годините 1966-77 ни дават представа за подхода му – след два албума с канте фламенко и т.н. „стари песни“ идва посветеният на поета от поколението след Лорка – Мигел Ернандес. (Година по-късно, стиховете му са изпяти и от каталунския трубадур Жоан-Мануел Серат, редовно присъстващ в плейлистите на Дуенде).
Следва вдъхновения от Мачадо „Se hace camino al andar“ („Път се прокарва вървейки“), където основната тема е свободата и пътят към нея. Албумът излиза в годината на смъртта на Франко, а някои непубликувани дотогава песни на Маестрото са включени в допълнителния диск с редки изпълнения, с който завършваме плейлиста. Но за него – след малко, защото последният от сегашната поредица ни повече, ни по-малко е връщане към корените с почитта към папата/бащата на фламенкото, Антонио Чакон. 
Енрике има ключова фраза: „Фламенкото няма майстори, има ученици“. Десетилетия по-късно, в момента на обявяването му за световно културно наследство от ЮНЕСКО, Моренте репликира: „Не фламенкото е на човечеството, човечеството/човечността (la humanidad) е на фламенкото!“. На нечовешките мъки/мъчения по времето на Франко той отвръща с фандангото на Сеперо „За тази траурна кола“, с което започва концерта си в колежа „Сан Хуан Еванхелиста“ в деня на погребението на загиналия при атентат втори човек в държавата Кареро Бланко. „Няма да си сваля шапката пред тази погребална кола/защото само най-големи злини съм видял/от човека, който почива в нея“. Полицията прекратява концерта на минутата, но Моренте не е пъхнат в затвора, защото песента не е негова.
И още няколко уточнения за по-редките пиеси, с които се срещаме за пръв път. Първите записи на Енрике са за балета „Селестина“ на танцовото дуо Сусана и Хосе. Следващата година печели голямата награда в конкурса за канте хондо в Мадрид и ветераните го обявяват за тяхното бъдеще. Независимият тогава лейбъл Испавокс го прослушва и започва да го издава, първоначално на малки, а впоследствие и на дългосвирещи плочи. Особено интересни са началните композиции в плейлиста ни, доказващи, че дълбочината може да съжителства и с ритмичността. Впускайки се в по-усложнени в композиционно, но и в интонационно отношение теми като „Заплащам с живота си“, Енрике като че ли предусеща съдбата си. „Предпочитам хекатомбата пред посредствеността“ е негово кредо до последния му дъх.
По това време Енрике прави „непростимото“ – изкарва фламенкото извън обичайните му места, таблаосите. Затова е и „натирен“, но това по-скоро е причина да се гордее със себе си. Открива забранените по това време стихове на Мигел Ернандес, за които стана дума в началото и ги изпява като фламенко. Цензурата не пуска албума да види бял свят цяла година, която Моренте прекарва в Мексико. „Открих себе си като певец в Мексико“ – споделя след връщането си Енрике, който в интерес на истината, освен че е пял пред испански политемигранти, дълго си е общувал с тях. „Там се отърсих от страховете си, с китариста Мансанита започнахме да откриваме нови ритми, да свирим и пеем по нов начин“. Не е излишно да споменем, че Енрике започва да пее без да разбира какво пее, както всички деца от църковните хорчета… Още за този му период в краткия документален филм с английски субтитри по-долу:
„Пътят трябва да тръгва от интуитивно намерената истина, без да плаши… Фламенкото не се ражда просто в главата ти, трябва нещо много по-дълбоко“. Това споделя Енрике в началото на 70-те пред приятеля си Хосе Луис Ортис Нуево. Текстове, оригинални снимки и корици можете да свалите тук.
