Ернесто Лекуона освен дете-чудо е по рождение призван да прави музика между два континента и две култури: испанската и кубинската. Т.н. ida y vuelta (пътуващите, странстващите мелодии от бряг до бряг) не случайно дават име на редовна рубрика в стрийма Дуенде – версиите на незабравимите му композиции ще бъдат тема на следващия ни подкаст тук. Чучо Валдес, с когото и при последното му идване тук си говорихме за тази непрекъсната обогатяваща връзка, също като Лекуона е роден в Куба и живее в Испания. Затова не е изненада последният проект с негово участие и посветен на баща му, събиращ чрез музиката на Лекуона звезди от кубинската и испанската сцена под простото заглавие „Playing Lecuona“. Едноименният филм ще има европейска премиера на фестивала за документално кино в Амстердам в средата на ноември след като в Монреал бе отличен за най-добър документален, ето и трейлър:
Подборката на музикантите е безупречна – пианата са три, освен на Чучо, се радваме и на сънародника му Гонсало Рубалкаба и на гостувалия и тук доминиканец Мичел Камило. Фламенко-китарата на Раймундо Амадор поема след ромолящото интро на Андалусия един удивителен унисон, преди да експлодира във вариациите на темата.
Вокалите са възможно най-разнородни: от Омара, известна и като „novia del filin“ (годеница на фийлин-а, но като кубински стил), през севилската cantaora Есперанса Фернандес до неотразимата Ана Белен. Първата придава почти трагична окраска на Siempre en mi corazón (номинация за Оскар 1942-а, загубила от White Christmas), втората възвръща фламенко-страстта на Малагеня (част от сюитата Андалусия), докато поантата на вечно красивата Ана ни връща в Куба. Когато Мичел й се обажда преди почти две години с въпроса иска ли да изпее с него Сибоней, Ана пита само кога и къде. Записът, както и част от филма (и албумът) е от февруари 2014-а в театъра Леал (без публика) в Тенерифе, където умира Лекуона. Останалите снимки и записи са в Хавана и Севия. За режисьора-документалист, кубинеца Павел Жиру това е най-слушаната в живота му тема (оказва се – и за Ана също), но не може да определи дали версията на Ана и Мичел е най-добрата, просто е най-различната. Все пак предишната среща на двамата е в посветения на Лорка неин диск и доверието се излъчва от всяка фраза. Както и безвремието в най-добрия смисъл. Защото и филмът, и албумът са повече от поредната почит и биография.
