„Времето не уважава нищо, в което не участва“. Цитатът е от 1941 и принадлежи на френския писател и дипломат Пол Моран. Спомних си тази фраза сега, когато чух за пръв път последния опус на един от царете на електронната музика – Жан-Мишел Жар.
Тези, с които се познаваме, отдавна знаят моите пристрастия към твореца, когото имах щастието да представя за пръв път с нарочно интервю през юни 1989-а за „Хоризонт“ и в-к „(Народна) Култура“. Разбира се, преди време, когато най-после България влезе в планираните му турнета, той ми върна жеста, като ме направи свой „глас“ на сцената, когато искаше да бъде напълно разбран от феновете си. Сега с риск да настроя повечето от тях срещу себе си и да се превърна в безнадежден ренегат в очите на мнозина, ще си позволя да развия загатнатото в заглавието сравнение на Electronica 1 – The Time Machine с парка на чудовищата до Бомарцо в Горно Лацио, известен и с алтернативното си име Сакро Боско (Света гора).
Според легендата, след като похапва магически треви, рибарят Глауко става морски бог, Протео. Без треви, музиката на Жар от средата на 70-те ни действаше така. Разказваше ни истории. За океаните, Земята с равноденствията и магнитните полета/песни. И революциите в главите на децата, преди да се превърнат в двулик Янус.
Както дук Орсини създава първия в света тематичен парк още преди шест века , така и Жар създава градовете-спектакли – безкрайното въображение е общо за владетеля от Чинкуечето и за сина на филмовия композитор. Погледнете някои от заглавията в плейлиста ни и със сигурност ще го откриете като скулптура на митичен герой.
Watching you? A question of blood? Страшилището за непослушните деца неслучайно има маса в устата си – там послушните, вместо да са изядени, могат и да си похапнат. Привидно търсещ колаборации със следовниците си (за втори път след диджеите в 1990-а след финала на Световното), Жар се появява в повечето парчета като пакостник с аналоговия си звук. Изпетите залъгалки „затвори очи/включи (се)“ звучат толкова феерично (Air oblige), колкото и наивистично, като че ли и неговият Пегас е с толкова несъразмерни крила.
Манията за изтръгване от пълзящата прегръдка на времето не са експлицитни нито при Орсини, нито при Жар. Но са осезаеми, макар и маскирани като вечната битка между доброто и злото, Херкулес и гигантите (Glory, Conquistador).
С надежда чакаме – докато слушаме и гледаме – все нещо да се случи, че да се изтръгнем от усещането за безтегловност (с Тенджърийн Дрийм), да се появи неочаквано красивото и добро драконче, което наведнъж да се справи с лошите зверове и нашите страхове (Rely on me с Лори Андерсон).
Когато в средата на септември обикалях Парка на чудовищата от книгите, прочетени от Орсини, си мислех предимно за трансформацията му в роман в началото на 60-те от аржентинеца Мануел Мухика, превърнат през 1972 и в опера, самата тя филмирана в 2007-а. Нищо (с изключение на книгата) не ми звучеше нито достоверно, нито актуално. Струва ми се, че с „късния“ Жар намерих търсеното съответствие. И той в началото създаваше приказни светове и канеше вселената на среща (Rendez-vous).
Сега като че ли е обратното. В духа на времето се измислят промоклипове-трейлъри, залага се на HD звук и съответните убедителности, каквито са били каменните скулптури по времето на битката при Лепанто. Къде е музиката е отделен въпрос, както и този от естетическата наслада след визитата в Бомарцо, част от която е опитът да запазиш равновесие в истински кривата къща.
Резултатът е пред нас. Върховното божество, Амон, Зевс, Юпитер, известно още и като маската или устата на истината.
