С Ману съдбата ни събра в 2002 преди концерта му в София. След пресконференцията, която имах удоволствието да водя се заседяхме около масата в гримьорната им. Беше ми любопитно да узная повече за спомените му от пътувания и срещи с хора, за приятелства и всичкото това облечено с музика. Подборката в плейлиста включва в първата си половина джаз-версии (в най-широк смисъл) на парчетата, с които израства, а във втората – колаборации на Ману, звучащи редовно в Дуенде – в това число фламенко и боса-версии на знакови негови парчета, като особено актуалното Clandestino. Видеоклиповете илюстрират нещата, за които си говорим. Както и в предните седмици, текстът е дешифриран от тогавашната ни стажантка, сега фрийлансър Михаела Царчинска.
Първото излъчване е било на 14.7.2002, с преизлъчване на 31.8.2003 – датата, но която 12 години по-късно вече го предлагам и в Бинар.
Какви са първите ви музикални спомени?
– В къщи баща ми често свиреше на пиано, а иначе плочите ни бяха всякакви, най-вече латино-американска музика. Спомням си как ходехме с колата до Галисия, за да гледаме голямото море, а по пътя слушахме всякаква музика. Сега си го спомням, защото вчера като пътувах попаднах на нещо, което съм слушал с родителите си –Роберта Флек (те много я харесваха). Винаги е интересно да слушаш радио (поне аз го правя –в кола, в такси …). Винаги е хубаво да си включиш радиото, когато пристигнеш в една страна.
– Баща ми ни учеше на пиано, когато бяхме деца. После, когато реших да свиря в рок-групи, бе лично мое решение. Иначе брат ми по онова време си падаше по-скоро по техниката, по моторите, беше голям механик. Не само The Clash ни влияеха. В нашия квартал много бе важна и групата д-р Филгууд –техния английски рок също бе един вид школа за нас. Брат ми дойде да свири с тромпета си чак в Manu negra.
– Винаги е трудно да транскрибираш едно пътуване, защото няма нищо по-силно от настоящия момент. По-късно, когато се връщаш към него е винаги трудно. Ето, връщаш се вкъщи, показваш снимките, но в теб си стои едно разочарование. Показваш снимките и обясняваш –да, но в действителност беше друго нещо. Най-малкото на една снимка липсват миризмите. Ако пък си донесеш благовония –те не са със снимка. Толкова много са нещата, с които трябва да можеш да обясниш на някого какво е една страна, едно пътуване. Пътуването винаги е размяна на подаръци. Тук (в София) дойде едно момче от Македония, за да ни гледа и то ми подари един шал от Скопие, който ща пазя до края на живота си. Днес пък едно българско момиче Лили, което пък бе дошло да ни гледа в Скопие, ми подари фланелка на българския национален отбор по футбол.
https://youtu.be/YWgtBsnskZg
– Следващата спирка е “Надежда”, но не тази в София, ами другата в Мадрид. Това са и надеждите на хубавите залези и на хубавите моменти превърнати в песни.
– Никога не можеш да знаеш кога ще ти се случи един хубав залез. Той не е част от нещата, които могат да се предвидят (каквото трябва да ти се случи, ще си се случи). Това е момента на щастието! Никога в такъв момент не мислиш как да напишеш песен, просто се възползваш от него, изживяваш го по свой начин –било с песен или целувайки момиче, а може и да изядеш един дюнер. Има хиляди начини, по които могат да се изживеят миговете. Мисля, че най-красивото е да се върви от сюрприз към сюрприз.
– Говорим си за любовта, разбира се.
– Бедната любов –доста й е зле в днешния свят. Не е ли така!? Ех, ако всички имаха здраве, пари и любов, всичко отдавна щеше да върви към по-добро, но случаят не е такъв. Любовта е това, което ни остава и всеки го намира по свой си начин, както го почувства. Има хиляди начини да си влюбен и “Слава Богу”! Тя е спасителния пояс, в известен смисъл. Знаеш ли, спрямо нас феноменът на групитата не съществува, по-скоро си създаваме приятели отколкото групита. Хората, които ни следват също ни възприемат като приятели. Помагаме им, когато можем, за да пътуват с нас. Даваме си сметка за огромните им усилия. Понякога те навъртат страшно много километри. Ето, например, това момче от Скопие… за нас е чест, че си даде труда да дойде до тук. Същото е валидно и за Лили, която дойде от тук до Македония. Пътуването не е никак малко все пак! Това са хора, които трябва да бъдат уважавани.
– “Колко е часа, мое сърце”, пита Ману Чао (в песента си “Me gustas tu” от концерта му в София -б.р.) своята публика, а ние го питаме в “Разкажи се” за любовта. Съгласен ли е с това, че с песните на Ману Чао и Ману негра много трудно може да се обясниш на някое момиче.
– Не. Не съм съгласен, че с песните ни не можеш да се обясниш в любов. Има песни, които стават. За мен, обаче, е вярно, че когато съм влюбен не посягам към писалката (пазя го за себе си). “Me gustas tu” не е любовна песен. За мен тя е по-скоро детска приспивна песен, а не любовна. Е, да “Lа despedida” е песен за пропуснатата любов. Любовта може да е прекрасна. Може и да е ужасно жестока, когато не е споделена, например. Иначе, затваряш писалката и отиваш в леглото.
– Съгласен ли сте с твърдението: “Кажи ми каква е твоята музика, за да ти кажа кой си” ?
– Мисля, че това е така, въпреки, че работата ми не е да анализирам музиката. Дори не си давам сметка какво точно правя като музика. Сега сме 100% песните си, както сме и 100% заедно, дори повече отколкото в Ману негра. Това е което търся. Не ме интересува група само за турне. Сега съм на турне, защото имам група, а не наопаки. Създадохме прекрасна група и с нея концертираме, а не че съм я правил, за да ходим по концерти. Търся концертите просто, защото групата е прекрасна.
– Какви ли не семплери има в песните на Ману Чао. Разбира се става дума и за семплери-те в RFI, където баща му завежда латино-американската секция.
– Отвсякъде ги взимаме, не само от RFI. Тази малка плоча я имам от малък -това е гласът на Гагарин от космоса, баща ми ни я беше донесъл и ние много я слушахме. Пазя си я до ден днешен. Дали бих пял в космоса!? Идеята не е лоша, но засега съм малко по-клаустрофобично настроен и малката кабина там горе… честно казано предпочитам да се кача на една кола и да обиколя България или да взема транс-сибирската железница. Е, сигурно е невероятно да се качиш в космоса и оттам да хвърлиш един поглед през илюминатора на планетата ни -разбира се, че бих искал да преживея това.
– Честно казано във всички страни, в които досега сме ходили сме се чувствали супер добре. Контактът с хората е много лесен, така че изграждането на мостове помежду ни не е затруднено от нищо. С много хора се чувстваме превъзходно. Разбира се има кофти хора навсякъде (на запад също). Националисти и фашисти има и на изток и на запад. За тях няма граници. Това е общото между хората със сърце и гаднярите. Пропорцията навсякъде е почти еднаква –поне аз виждам нещата така. Що се отнася до нас самите, то ние сърфираме много лесно по вълните на комуникацията, затова и пред нас стои друг проблем: Кога ще се върнем тук (в страните, в които имаме такива приятелства)? Приятелствата не се забравят, нали!?
– Семплери-те в тази песен разказаха много смешни неща, като например това, как това …? плаче: “Да, да в очите му се вижда тази огромна, безкрайна тъга”.
– Предпочитам да говорим за средиземноморската чувствителност –в нея общите ни черти могат да се нарекат: зехтин, вино, приятелство, но то е съвсем различно от това на север. Вярно е, че ние средиземноморците ставаме по-лесно приятели, но и също толкова лесно си забравяме приятелите! Има страни, в които това е много трудно, но когато имаш приятел, то е до живот. Не вярвам в съвпадението на политическите и културните граници. Средизимноморието си е една култура. Има пароли, които важат навсякъде. Бих казал, че маслината е паспортът на Средиземноморието, както и виното.
– Разбира се, когато човек обикаля континенти би трябвало отнякъде да може да се зарежда, след раздаването на цялата тази енергия на сцената и около нея.
– Мисля, че енергията идва от страстта от това, което вършиш. Като пътуваш откриваш нови неща, а това винаги е прекрасно. В къщи в Барселона обичам да ставам късно. Разбира се, след като съм само за два дни в София ще ставам рано, защото важното е да искаш да виждаш много неща –очите и ушите да се ти широко отворени. Навсякъде по света аз намирах пристанища. Понякога не ги намирах в себе си. Това е проблемът, когато няма къде да хвърлиш котва вътре в себе си. Имал съм такива периоди в живота си, когато съм бил загубен –във века, в живота си и тогава ми се случи, когато загубих интуицията си. Винаги съм следвал инстинкта си, когато работя. Почувствах се загубен, когато усетих, че съм си загубил инстинкта, когато си дадох сметка, че разумът ме трябва да замести инстинкта. Тогава ми стана много мъчно за самия мен. За щастие си го възвърнах. Кое ми помогна ли? Много неща –музиката, любовта, приятелите, пътуванията… не си спомням вече. А колкото и да ти е чудно кравите, кравите ми помогнаха да си възвърна инстинкта. Може би затова едно от последните парчета на “Proxima estaсion: Еsperanza” се казва “La vaca loca” (“Лудата крава”).
– Нищо, нищо не бих променил в живота си. Не мисля, че има смисъл да се гледа назад в живота –каквото си сторил, сторил си го, независимо дали то е добро или лошо, няма смисъл да се самобичуваш. Иначе винаги нараняваш по някого. Въпросът е като си лягаш вечер да си казваш: “Е-ей, днес не съм наранил никого!”. Понякога нараняваш хората без да го правиш нарочно. Ужасното е, когато го вършиш съзнателно. Мисля, че успявам никога да не правя така. Не обичам такива неща, това е то. Въпросът е, когато си наранил да можеш да поправиш нещата. Иначе животът е една непрекъсната борба и е прекрасно да си легнеш и да си кажеш: “Днес не нараних ничия чувствителност!”. Иначе трябва да знаеш как да се извиниш, особено на приятели, както и да им се сърдиш. Когато нещо не върви е по-добре да го кажеш, както и когато си сгрешил да се извиниш. Ако има нещо, което не е хубаво, то това е гордостта, а всеки трябва да се бори с гордостта си. Тя оплесква пейзажа.
– А как ти се бориш с твоята гордост?
– Както всички останали. Може би с възрастта си даваме сметка, че гордостта не води никъде. Ако си скаран с приятел и нито той, нито ти му се извиниш, това е глупаво губене на време, защото ако сте истински приятели времето лекува и вие пак ще започнете да се събирате. Защо да губите 6 месеца, като можете за 24 часа да си кажете всичко!? Това, което не мога да разбера е как можеш да работиш с човек, който не ти е приятен!? Аз просто не знам как.
– Да. Така е. И ние това го знаем, и ние пяхме заедно с Ману Чао “Mala vida”. Тази песен беше пята от около 10 000 души в София и Ману Чао няколко часа по-рано. Той си спомни, че това е първата песен, която е написал на испански и това, е една от най-старите му песни за Ману негра. В края на предаването нямаше как да не го помоля да не си спомни за историята на някоя друга песен или просто история свързана с песен, която иска по някакъв повод да сподели с нас.
– “Mentira”. Спомням си първият път, когато слушахме Clandestino пред публика. Беше малък рибарски бар. Младите слушаха предимно heavy metal и ние едва ли щяхме да се впишем във вечерта. Както и да е, приеха ни, пуснаха диска ни. Предупредих, че това може би не е музиката, която харесват и те пуснаха една песен, за да не ни обидят. Казах им: “Няма проблем и да го спрете, пуснете си нещо друго”. Накрая стана така, че пуснаха целия диск, всички танцуваха и това беше първия път, когато слушах диска пред публика. Тогава си дадох сметка за филинга, който той носеше със себе си. Но имаше един човек, който не беше съгласен -един възрастен човек. Той стоеше в ъгъла, не беше фиркан (или поне не изглеждаше). Тогава мина “Mentira”. Всичко е лъжа в този свят. Той нямаше вид, че е съгласен с тектса, дори никак. Стана, хвана ме за ръка (доста яко) и каза: “Ела с мен”. Отвори вратата, изправи ме срещу Атлантика и каза: “Това не е лъжа, морето не е лъжа”. Той не бе съгласен с думите ми. А аз естествено му казах: “Ти си прав.
https://youtu.be/qnsvVyCm3-0
„Има неща, които не са лъжи“.
