В продължение на 21 години живях в Своге, прекрасен планински град. Там учих, там завърших, оттам са голяма част от най-скъпите ми приятели, чиито най-съществен престой в София се оказа този в чакалнята на Терминал 2.
В първия ден от следването ми в университета се провикнах в стола на СУ „Абе, нЕма хлЕб“. Нещо, което колежка, расла на Петте кьошета, помни като разтърсващ културен шок, който неочаквано, но болезнено й се наложило да преживее в спокойния раннооктомврийски ден на 2007-ма година. Днес сме най-близки приятелки. Аз още сменям ударЕния по-интензивно от средния софиянец. За нея пък по-високо от Витоша нема. И макар и рядко да се качвам там, и двете обичаме на морИето.
Конфликтът „София – провинция“ е подобен на всички останали до болка дъвкани сблъсъци между „ние и вие“ в обществото ни и досущ като тях е колкото изкуствен, толкова и нелеп. И това е ясно на всеки мислещ човек, който познава бесни селяндури от всяка точка на планетата. Понеже пътува, за разлика от ония, дето се карат.
Същите от двете страни на барикадата обикновено са хора с тежки комплекси, които или се притесняват откъде произхождат, или се бият в гърдите с това. Нерядко и двете едновременно.
Едните идват в София, за да търсят работа и псуват колко мръсно, бетонно и гадно е тука. Другите ръмжат, че именно пришълците правят боклука и от своя страна ходят на село да практикуват йога на ливада и да се хранят био, но вярват, че иначе всеки там трича кучета по рождение и трябва да бъде осъден.
Има нещо положително в наивността на провинциалиста и нещо полезно в критичността на софиянеца. И ако двете се съчетаят по някакъв начин, животът би бил по-весел и добър за всички нас.
Това, разбира се, не е толкова лесно, защото, както повечето неща в живота, и ненавистта към другите е въпрос на възпитание. На възпитано уважение към себе си на първо място. Или по-скоро на отсъствие на такова. Защото ако се уважаваш достатъчно, никой не може да те нарече „прост селянин“ или дори да го направи, това би те впечатлило точно толкова, колкото отговора на въпроса „инжектира ли си филъри Фики?“. И съответно необходимостта да отвърнеш ще бъде естествено подменена от нуждата да свършиш нещо полезно, вместо да се занимаваш с глупости.
Пожелателно е хората от провинцията, дошли да живеят в София, да спазват максимата „опознай града, за да го обикнеш“. Много ясно, че всеки ще те мисли за ограничен провинциалист и навярно с право, ако животът ти протича в непрестанен цикъл на придвижване от вкъщи до работата и от работата вкъщи, с уикенди на село. А единствената кръчма, която знаеш, е някоя квартална такава. Където не е изключено да се стигне до бой. Язък, че се премести.
Столицата ни е един от най-хубавите европейски градове и да живееш в него, без да се възползваш от прекрасните възможности за социален и културен живот, които предоставя, особено ако си в разцвета на 20-те си години, е тъжна работа. Осъзнайте се. Ходете пийте една бира в парка. Поне. И все пак не прекалявайте. Прибирайте се да виждате мама и тате и не твърдете, че сте от София, защото живеете от 6 месеца тук. София не е Студентски. Студентски не е София. Те дори не се пресичат.
На младежите, чиито пъп е хвърлен на гърба на Коня, мога само да кажа: има много по-умни, кадърни, образовани и свестни хора от вас, които говорят на меко. Нищо, че звучи неприятно. Хванете някой приятел с къща на село да ви научи да затваряте буркани, полезно е. Па и е био.
Каквото и да си постигнал в живота си, ако те е срам да си кажеш, че си от Харманли, за тебе няма бъдеще, брато.
Колкото и да повтаряш, че дядо ти е преподавал в Софийския, по-убав нема да станеш. И да нацепиш дърва не е селско, а секси.
А отвъд всичко това и паралелно с него нацията си се топи, хората си емигрират, правят деца другаде, не се оплакват и им дреме на необширни площи от плътта ние тук на какви се делим и за какво става дума изобщо…
