Как да интегрираш хора, които не искат да се интегрират? Толкова пари се изляха в тази ромска интеграция и – нищо. Този аргумент се чува все по-често, когато се повдигне темата за необходимостта от социално включване на ромите в България.
Последният пример за „интеграция по български“ е много пресен. В името на „законността“ бяха съборени пет къщи в ромската махала в Гърмен. Независимо че противоречи на международното законодателство да оставяш хора без дом. За разлика от масовия роден националист, институциите схванаха, че са сгафили, и започнаха да си „прехвърлят топката“. Вътрешният министър обвинява кметицата на Гърмен. Тя се жалва от ситуацията, но казва, че няма какво да направи. Обсъжда се идеята хората, останали без дом, да бъдат настанени в сградата на затвореното училище в гърменското село Осиково. Жители на Осиково се вдигат на бунт и казват, че по-скоро ще запалят училището, отколкото да допуснат роми в него. Къде да отидат хора, които никой не иска? На Сатурн?
#Кой не иска ромите да работят?
Преди време слушах разговор между две познати. Едната е в ръководството на неправителствена организация, другата – нейна подчинена. Ръководителката обсъждаше ромите – не искат да работят, не искат да ходят на училище, не искат да се интегрират. Подчинената ѝ плахо репликира, като даде пример с голяма верига за бързо хранене, в която голяма част от обслужващия персонал били роми. Понеже веригата предлагала твърде ниско заплащане, малко етнически българи се навивали да работят там.
– Че свършиха ли се българите, че да вземат на работа цигани? – възмутено реагира ръководителката на неправителствената организация.
Да не помислите, че тя самата наема на работа само българи? Съвсем не – на нейно подчинение работят и американци. Български граждани с ромски произход обаче нямат шанс. Защото българите не са се свършили.
Слушах разговора и си мислех как тази иначе ерудирана и веща в европейските работи жена не забелязва противоречията. От една страна, твърди, че ромите не искат да работят. От друга страна, се възмущава, когато работят и самата тя не ги иска като обслужващ персонал, камо ли като колеги. От една страна, смята, че ако ромите работят, това ощетява българите. От друга страна, без угризения наема на работа американци (и им предлага достатъчно конкурентно заплащане, че да се задържат при нея с години).
Човек не забелязва нещо, когато е потопен в него, когато то е общ фон. Възгледи като този на ръководителката на неправителствената организация са широко споделяни и практикувани. Именно поради това рядко се осъзнават.
Колко от хората, които твърдят, че ромите не искат да работят, не биха наели на работа роми, не биха искали да имат роми за колеги, нито дори да бъдат обслужвани от роми?
#Кой не иска ромите да ходят на училище?
Следващата мантра е „ромите не искат да се образоват“. В „позитивен“ вариант тя звучи по следния начин: „социалното изключване на ромите ще може да се преодолее, ако те получат образование“.
В същото време, родителите изтеглят децата си от училища, в които се обучават и ромчета. Училищните ръководства често са поставени пред избор – дали училището им да остане с малко ученици и да е заплашено от затваряне, да се гетоизира, или да не се приемат ромски деца в него. Което не попречи на парламента да приеме спиране на помощите за майчинство на момичета, които не са пълнолетни и не са завършили средно образование (с предпоставката, че тези майки са именно ромки).
Наскоро познат учител ми разказа, че когато в неговото училище бъде записано ромче, директорката сама започва да убеждава родителите да протестират, защото „то е мръсно“, „то мирише“, „то може би краде“, „то ще научи вашите деца на лоши работи“ и прочее стереотипи. После същата директорка си измива ръцете с родителите, които сами са пожелали ромчето да не е в тяхното училище.
Вече дори в детската градина се случва родители да се вдигат на протест, ако в групата на детето им има ромче – само в последните дни ми разказаха поне два такива случая. Може да е тригодишно, но щом е от ромски произход, се възприема като опасност. Бели родители не пропускат да предупредят детето си да не дружи с „циганчето“.
В тази ситуация за ромските деца остават ромските училища. Но сегрегираното образование никога не е довело до нищо добро – то задълбочава различията, вместо да ги преодолява. Освен това, на много места ромските училища са до осми клас. След това „шансовете“ на децата са сведени до „белите“ училища, където, както стана ясно, нито училищното ръководство, нито родителите ги искат. А междувременно и учениците са се научили да не ги искат.
#Кой иска ромите да живеят в гета и в „незаконни“ къщи?
Ромски махали има отпреди 1989-а. Но тогава, ще кажат мнозина, ромите завършваха училища, където получаваха занаят и после работеха в производството, служеха в Строителни войски и изобщо, бяха от полза на обществото. А после, след закриването на тези производства и на Строителни войски, ситуацията се влоши.
Проблемът е обаче, че очевидно още тогава, макар и не в степента, в която днес, ромите са отделяни от българите – не само в махали, а и като образование, и като възможни поприща. Затварянето на предприятията, поддържани в името на международната социалистическа „икономическа взаимопомощ“, нямаше да ги лиши от препитание, ако бяха имали тези шансове за образование и професионална биография, които се полагаха на „белите“.
Всичко това логично води до гетоизиране на махалите. В тях се събират хора, с които мнозинството не иска да работи, учи и живее. Публичните институции, от своя страна, се отдръпват напълно, като не осигуряват нито елементарна инфраструктура, нито сигурност, нито контрол. Нещо повече – живеещите в гетото биват стимулирани да строят къщи без разрешение, като им се обещава преди избори, че тези къщи ще бъдат узаконени. После, разбира се, това не става.
Въпреки че нямат елементарни гаранции за оцеляване, ромите в гетата си плащат тока, водата и интернета (когато ги имат). А за компаниите, които им предоставят тези услуги, очевидно не е проблем дали ги доставят в законна или незаконна къща.
Да обобщим:
- Етническите българи искат ромите да живеят в гета, защото не искат да живеят при тях.
- Партии и кметове искат ромите да бъдат в зависимо положение, за да ги манипулират и шантажират.
- Бизнесът си затваря очите, стига да си взема парите.
#Кой не иска ситуацията да се промени?
Родните „патриоти“ настояват ромите да спазват закона, да работят и учат като всички и да си плащат данъците. Ромите казват, че искат същото. Какви са обаче шансовете да го постигнеш, ако си професионално, образователно, териториално, институционално и всячески сегрегиран?
В България има частични примери, че може и иначе. Най-популярният от тях е Каварна, на чийто кмет хрумнала простата мисъл, че е справедливо за ромите да отиде дял от общинския бюджет, който е пропорционален на дела им от общия брой на жителите на общината. Казвам обаче „частичен пример“, защото хубавите къщи в махалата в Каварна са, защото тамошните роми, както ромите на много други места, работят в чужбина, за да могат да си ги позволят. Дори в „интегрираната“ Каварна работа за роми, поне такава, която да им позволи да устроят живота си, няма. А каварненските ромчета, казват, са записани в училище извън махалата. Хубаво, но българските родители преместили своите деца в друго училище, така че училището „извън махалата“ пак останало ромско. Толкова за „успешната интеграция“.
Ала като липсва изцяло положителен пример, не остава друго, освен да хвалим частичните. Те показват, че все пак промяна е възможна, ако приемем, че ромското малцинство е част от нашия свят и че на всички ще ни е по-добре, ако ситуацията му се подобри.
На всички нива в България обаче – от кварталния пияница в автобус 77, който пелтечи: „Аз може да съм пиян, но съм горд, че съм българин“, през родители, учители, директори, ръководители на фондации, работодатели, до парламента и правителството, мнозинството не иска това да се случи.
Но трябва да е ясно, че от това не следва нищо хубаво – не само за ромите, а за никого.
Светла Енчева е блогър (автор на „Неуютен блог„), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност „Философия“ през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет „Неофит Рилски“ от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 посвещава усилията си основно на Marginalia. Свири несистемно на бас китара.
Този текст е собственост на сайта Маргиналия. Бинар го препубликува с изричното разрешение на автора и собственика му.
