Преди няколко месеца бивш колега и настоящ добър приятел came out of the closet. Точно така, разказа ми, че има сериозно гадже, което е мъж. Не се притесни изобщо да говори по темата (както и би трябвало, разбира се). Може би защото от години живее във Великобритания.
Седмица преди родния Gay pride се видяхме отново. Нямах представа за предстоящото събитие, така че това изобщо не беше тема. Трима колеги, всеки от които работеше вече в съвсем различна сфера, се бяхме събрали на по бира. Това се случва веднъж годишно някъде, така че винаги имаме какво да си кажем. Третият колега съвсем непринудено започна да разпитва: кога е разбрал, че е гей; има ли все още сексуално влечение към жени; как са го приели роднините и приятелите му…
Докато слушах въпросите и отговорите (сега не си представяйте изродено подобие на псевдоинтервю, а разговор между стари приятели), усетих разликата в световете. Не между този на хетеро- и хомосексуалните. Разликата между приемането на другостта тук и в чужбина. Нашият гей-приятел разправи колко е нормално да се види по улиците там двойка мъже, хванати за ръце. Хомофобията отдавна се била рециклирала в неосъждане – разбира се, не всички подкрепяли откритите прояви на интимност между еднополови двойки, но толерантността била най-нормалният начин на реакция.
Насочихме разговора все пак повече към самия него. Да, брат му приел признанието съвсем спокойно, като уточнил, че женствените маниери и език няма как поне да не насочват мисълта в тази посока. Не, приятелите му не били шокирани. Да, правел секс и с жени. Не, не мисли, че ако излезе с приятеля си тук за ръка по Витошка, това ще се приеме добре. Не, във Великобритания скинарите не са като по филмите. Да, по-леко му е станало, когато спокойно е обяснил сексуалната си насоченост пред близките си.
Признах си. Понякога ми се иска да съм гей, дори само за да отстоявам правото на различните да са такива. Това обаче съвсем не е задължително: на родния Gay pride имаше съвсем немалко straight мъже и жени, които бяхме дошли да подкрепим правото на хомосексуалните да са такива, каквито са. Бях там, защото най-редовната реакция на кротките хомофоби е: „Ама защо сега го правят тоя парад?! Защо ми навират в лицето сексуалността си?! Дразнят ме!“. Необходимостта от Gay pride парада ще изчезне, когато на предния такъв околните хетеро пичове и девойки, господа и дами отбележат просто „А, Gay pride!“.
И толкова. Защото, няма какво да се лъжем: всеки ден е хетеро парад. Всеки ден ние можем да излезем и да парадираме с любовта си към представител(ка) на другия пол. И защото ако можем да приемаме хетеро интимността, защо да не приемем и различната? Ако трябва да сме буквалисти, червеното от дъгата на тези разветите знамена май нямаше нищо срещу това зеленото да си е зелено.
Вървяхме с жена ми в шарената, многоцветна дружина на Gay pride-а и тя влезе в малко магазинче на Дондуков за нещо. Когато се върна, ми разказа, че продавачът вътре ѝ задал въпроса: „Ама защо там има и жени? Нали само гейове…“. Тя не намерила за нужно да му обясни. Сетих се за моя приятел и как ако той беше влязъл с гаджето си в този магазин, щяха да го гледат с недоумение, а вероятно и с презрение. После жена ми дойде при мен, отново ме хвана за ръка и продължихме да вървим. А продавачът може би ни е видял и се е запитал дали аз съм си сменил пола, или тя.
