Попаднах на спор. Винаги е хубаво, когато спорът е не за това кой на чие място е паркирал или кой кого на чие място ей-сега ще постави.
И спорът беше хубав, психологическо-религиозен.
Тръгна се от прекомерния страх от отхвърляне, от връзката му с дефицита на идентичност, за да се влезе във въпросите за идентичността – каква е основата й, възможностите за нейно добро изграждане и корекция. Единият от крайните полюси, до които се стигна при разсъжденията относно дефицита на идентичност, беше религиозният (главно християнството). При него пък се стига почти до дъното на дефицит на идентичност и компенсирането му с така нареченото „охристовяване“.
Идеята за монашеството и монаха може да илюстрира ясно тази теза.
Да, ама според един от спорещите, апостол Павел, който има една знаменита фраза „Вече не аз, а Христос живее в мен“, със сигурност не бил имал дефицит на идентичност. По-скоро е имал условен дефицит – „Не аз (живея в себе си)…“, на светска, да го наречем, идентичност.
Стигна се и до изясняване на понятията. Например идентификация: психологически процес, чрез който субектът си присвоява дадено свойство, качество, атрибут на другия и се променя изцяло или частично по негов образец. „Личността се изгражда и се обособява чрез серия от идентификации.“ (от „Речник на психоанализата“, Лапланш, Понталис).
А необходимостта от идентификации е свързана с поне някакъв дефицит на такава, пояснява първият в спора – Анонимният мислител.
С него ще си поговорим ей-така, за да спечелим не друго, а награда за мозъка. Всъщност той ще ни поговори.
Започва/ме от голямото, от това, че душата има душевна и духовна част, които са различни страни на нейната единна същност, а е важно и да се знае какъв е биологичният аспект на идентичността.
Но точно за биологичния аспект на идентичността сега не ми се подхваща. Може утре, друг ден…
Темата наистина е интересна и фундаментална, с много измерения. Да, идентичността има и биологична страна, основа, „заключена“ в базисни структури, обвързани с оста „удоволствие-неудоволствие“. Като се имат предвид например идеите на Фройд, отразени най-вече в „Отвъд принципа на удоволствието“, се подразбира, че има всички предпоставки за преход в религиозността. При християнска, а и не само, аскеза, е същностен въпросът за преодоляване на робията (когато е такава) на сетивните удоволствия включително и чрез стигането до надсетивни (метафизични) удоволетворения, при което се променя природата на човека, страстната част на душата му, съответно и идентичността му. Тези неща, обаче, освен че са дълбинни, са въпрос и на синкретизъм, т.е. на подходящо и приемливо съчетаване на много сфери от познанието и от практиката. Това най-малкото е много сложно, трудоемко и обемно, а също така е „непозната земя“ за по-широките маси, да не говорим, че различните етюди биха срещнали какви ли не пречки сред разни „тесни“ специалисти.
Замислих се тук за житейски примери за въздействието на зависимостта от сетивните удоволствия върху идентичността. И също за това какво изисква от нас религиозността във връзка със себеотстояването и личното щастие.
Може и да не са от вашето житействане, но е ето примери от будизма и от християнството.
Ето как в „Бхагавадгита“ например, чрез вида (сетивно) удоволствие-неудоволствие (страдание) се описва идентичността на страстните хора:
„Има вкус на амрита в началото,
но се превръща в отрова накрая
Страстната и нетрайна наслада
от сливане на сетивата с предметите.“
А при така наречените „тъмни хора“ нещата стоят по следния начин:
„А наслада, която и в началото,
и в края заслепява съзнанието,
породена от сън, нехайство и мързел,
е Тъмна или Инертна наслада.“
Но дори и „тъмните хора“, както и „страстните“ и „светлите“, имат възможност – чрез „бхакти йога“ да си променят идентичността, до преодолеят „трите (материални) гуни (Тамас, Раджас и Сатва)“ и да минат на следната ос и вид удоволствие-неудоволствие, а по-точно да преодолеят сетивното удоволствие, замествайки го с надсетивно:
„Има вкус на отрова в началото,
но се оказва амрита накрая
Сияйната, небесна наслада
от сливането на разума с атмана.“
Такива хора, „слели разума си с атмана“, вече са по-различна същност, идентичност, и съответно, съществуването им е по-различно.
Това е кратка „цитатна“ импровизация по обсъждания въпрос, с измерение (импровизацията) в рамките на идейността (и практиката) на „Бхагавадгита“. Тези обосновки можете да откриете и в други рамки.
Апропо, според „Бхагавадгита“ има три основни вида йога, които могат да доведат до „сливането на разума с атмана“ и в крайна сметка до „освобождаване чрез самоотричане“: йога чрез познание (джнана йога), йога чрез действие (карма йога) и йога чрез любов (бхакти йога). Особено йога чрез познание, а и карма йога предполагат по-специални изисквания и качества, докато бхакти йога е достъпна за всички и в нея, в крайна сметка, се „вливат“ и другите видове йога.
А при християнството нещата са по-развити, обхватни и усъвършенствани, така да се каже, защото там по-високо е изведен същностният акцент в свръхестествената мистика.
А ето и какво изисква от нас религиозността във връзка със себеотстояването и личното щастие. Религиозността (християнската) изисква от една страна спазването на морала, общо казано, но от друга и дръзновение и, „работа“ за това човек да се освети, да преобразува страстната част на душата си, да се изпълни със Светия Дух, да стане Богоподобен по благодат още в този живот, да се спаси във вечността. Има развита и прецизирана духовна наука, която се опира на Писанието и Преданието за това какви са пътищата и начините за християнското подвижничество.
Личното щастие от метафизична гледна точка се трансформира например (въпрос е и на словесни формулировки) в така нареченото трезвено-съзерцателно Богообщение и охристовяване, при което личното не се заличава, но са трансформира и разпростира – с участието на Светия Дух, повече или по-малко, над всички хора. Стигането до Божията благодат и нейното запазване след това са цел на всеки подвижник. Тази благодат има своите характеристики, които, впрочем, имат и някои разлики в различните християнки изповедания.
Ако не ви стига, продължение на тези размисли ще откриете „с тонове“ в светоотеческата литература и в проповедите и на днешни духовници и светители.
Освен това по отношение на „личното творчество“, казва ни Анонимният мислител, има един интересен и важен постулат и той е: „Съвършените не говорят от себе си!“, така че, ако приемем, че той пише или казва нещо определено добро в духовната сфера, то не е от него, а ако е недостатъчно качествено или е някакъв вид заблуда или сквернословие, то е от него и поне в някаква степен е в съавторство с дявола.
И за финал – препоръка от Мислителя: „Имайте предвид и това, което е казал готвачът-окултист Юрайда (персонаж от „Швейк“): „Формата е небитие и небитието е форма!“ Относно „мислител“ може да се сложи контрапункт, състоящ се в: „Мисълта е зло!“ (Тертулиан, християнски апологет. Той има предвид, че онази мисъл, която слага бариера пред посоката към богомислие, богословие, не е добра мисъл). А иначе, пак по-сериозно: Важни са най-малкото две неща: да не се остане с впечатление, че препращам хората към окултизъм, езотерика – болна мистика (има и здрава такава), и че проповядвам някакъв краен и неприемлив икуменизъм. Друг въпрос е доколко аз самият съм в някакво състояние на прелест, самозаблуда, тщеславие и горделивост!
А себе си Анонимният мислител представя накрая:
Иначе съм противоречива личност, която май понякога слиза дори под едно минимално ниво на желателни добродетели и добър стил.
