Отново е май. Месецът на баловете. По традиция лека-полека заговаряме за абитуриентите. За кичозните им скъпи дрехи, извадените им на показ цици, клаксоните, които огласяват градове и села, изтеглените кредити за обслужване на низките им страсти в малките часове на сакралната празнична нощ, след която Земята просто продължава да се върти…
Това, разбира се, не пречи тихомълком да отидем на тържеството за завършването на съседското момиче, баща й да сипе по ракия, после по още една и с вторачен поглед в набор 1996 г., някъде в ъгъла на зрялото, отговорно съзнание на възрастни, да изскочи въпросът: „А аз какво направих след бала?“ И той да запрати удобните критикарски настроения и нелепи морализаторски изблици някъде в ъгъла на мисълта. След което да увисне.
Всеки българин преминава поне през две фази на развитие. Първо е абитуриент, после псува абитуриентите. Да, удобно е да си го изкараш на младото поколение. Особено когато с теб нищо особено не се случи от края на гимназията досега, а не си и вече толкова млад.
А всъщност абитуриентите – това сме ние преди някакви години в миналото. Ние – това пък са абитуриентите след някакво време. Те не са извънредно явление, което пада от небето в „тая прохладна майска вечер“, не помни откъде беше цитатът, и изчезва до следващата година, за да утоли нуждата ни да попарим някого. Който все още има шанс.
Дванайсетокласниците не са някаква хомогенна група клонинги, които да посочим с пръст в духа на така свидното ни и присъщо делене на „ние“ и „вие“. Те са деца на родителите си. И досущ като тях едните се качват на автомобили пияни и се удрят в стълбове, погубвайки животи, другите печелят 6 медала на балканска олимпиада по математика и почти никой не разбира за това… Разбира се, двата варианта не се изключват взаимно.
Няма абсолютно никакво значение как ще изкараш нощта на бала си. Стига да оцелееш. Изобщо не е важно дали ще се напиеш, надрусаш и припаднеш на бордюра пред вас в 8:30 ч. сутринта, малко преди баща ти да излезе за работа. Има значение дали същият досега ти даде друг пример. Пример, който правилно да те ориентира днес щастливият край на училищните задължения ли е или е новото начало на големите възможности.
Ако е в второто, никоя одежда на травестит, в която си се предрешил за часове, не би могла да промени факта, че светът е в краката ти. Но, всъщност, нека сме реалисти. Вече дори чалгарите не се обличат лошо. Не сме в 90-те. И слава Богу. Така че, да не ги мислим децата. Едва ли ще си гледат снимките и ще ги е срам от това, което са представлявали в емблематичната нощ, както на нас често ни се случва. Всъщност, няма никакво значение. Дай боже да не ги срам от това, което представляват след 10 години, поглеждайки назад.
А това, което ние можем да направим този май, извънредно, за първи път на родна земя, вместо да търсим коя повече си е показала прашките с жалката мисъл на задоволство „аз бях къде-къде по-добре на времето“, е да погледнем хубавите млади и умни създания. Право в блясъка не на деколтетата, а на очите им. Да се усмихнем и просто ей така да ни стане добре. След което да пием само една ракия и да хванем да свършим нещо полезно. Преди неусетно да сме отброили следващото 12.
