Взимате си чантата, шапката и детето и тръгвате към поликлиниката. В чантата носите: шише вода, допълнителна блузка, ако се изпоти, кутия с измити и нарязани плодове, книжка, стикери, телефон, зарядно за телефона, две играчки от последно най-любимите, бележник и цветни флумастери – всичко е, за да се занимава джуджето.
Надежди говежди
Докато подтичвате, му обещавате планини от шоколади и лего динозавър, какъвто в градината още никой няма, само и само да побърза, за да сте първи. Това, разбира се, е евтин шантаж и най-вече – безполезен.
Едни ще отидат в началото, когато още нямало хора, други ще отидат накрая, тъй като вече нямало хора. Трети отиват по средата, когато хората са на работа. Проблемът е, че няма как да знаете какви пациенти с каква стратегия са тръгнали точно днес.
„Кой е за д-р Церовски?“
Изненада!
Един цял Вавилон се обръща. Седи, стърчи и гледа изпод вежди вратата в дъното. Които са близо до вратата, дебнат активно, а останалите чакат апатично. За пореден път се заричам, че ще сменя лекаря с някой по-непопулярен, само и само да не чакаме така.
Питам кой е последен, питам кой е предпоследен. Представям им се, отсега нататък времето тече с темпо „колко хора остават пред нас и колко още са дошли, откакто онзи, който беше на ред, влезе“.
Тъпо, тъпо, тъпо
Прочели сме книжката, джуджето е издраскало бележника и коленете си, и сме изчерпили двете важни теми за какво ново в градината и Космоса. Бута вяло една количка между себе си и съседа и гледа криво. Отметнали сме всички забавления, контакт няма, телефонът умря. И аз гледам под вежди, но по други причини. Хората кихат и кашлят зловещо, ще си тръгнем с кой знае какво, освен това, дето си го носим за преглед.
Чакалнята е обща за 3 лекарски кабинета, заключена тоалетна и някогашна регистратура, натъпкана до тавана с папки „Дело“. Излъскана от крака пътечка води към кабинетите, останалото е 50 нюанса сиво, минато с парцал и без намек за препарат. Обещавам жертвоприношения на всички богове, стига джуджето да не каже, че му се ходи до тоалетна.
Отричане
Джуджето ми подарява ластик, намерен под пейката и ме зарязва заради друг полуръст. Принципите ми се рушат като на храм на открито и почвам да си затварям очите какво пипа и с кого ще играе.
Не мога да не си спомня онова ми ти въодушевление, когато на гражданите им съобщиха, че всеки ще си има лично негов лекар, за него и за целия му род. Семейният лекар, който изражда и успокоява, чувате се през ден, идва на сватбата на дъщеря ви и после си сипвате по едно и си говорите за нещата от живота… Последното поне излезе вярно, в чакалнята все има някой болен, който да те слуша.
Оста на привличане на събеседници е със следните координати: +/- възраст и +/- дете. Когато имаш късмет, наблизо седи друг родител, а когато нямаш, са ергени в преджилетна възраст, с които нямаш какво да си кажеш. Сега седи бабичка за направление, понеже „нещо жлъчката“ и отваряме една приказка колко бързо растат децата.
Джуджето притичва и ми подава едно след друго шалче, яке и жилетка. Тия прозорци с решетки не са отваряни от Априлския пленум, представям си колко милиони пациенти са вдишвали и издишвали същия въздух. Набутвам излишните дрехи във втора торба, която вадя от чантата си. Колко съм предвидлива, ха! Има място и за моите одежди. Седя като стрина с бохчите си на Женския пазар. За да съчетая полезното и неприятното, питам бабата откъде си купува лекарства.
Като ИТ журналист години наред ме канеха на конференции за електронното здравеопазване – сигурно съм била на над 20, не знам, всеки път със зам.-министър за красота. Опитът на Белгия и Дания… екосистема от специалисти, лаборатории и аптеки… функциониране с толеранс, емпатия и полза… Къщата на бъдещето в Брюксел… четката за зъби, която мери пулса, кръвното, холестерола и стреса… праща по wi-fi данните до личните лекар, зъболекар и психиатър… после стратегии на хартия и кюфтета на клечка за всеки на форума… Сблъсък на светлите идеали с пошлата действителност е здравеопазването в България, а с електронното само словоблудстват. Такова здравеопазване здравето ще ти вземе.
Примирие като на кална жабичка
Новият приятел на дребния се чеше на равни интервали. Надявам се да е нещо, което вече сме карали. Затова по-умните ходят на преглед по двойки. Докато единият дебне край вратата, другият пази малкото на безопасно място и от време на време идва да провери как върви. Малко като в пещерните времена.
Една лелка вади гризини. Под носа на момиченцето ù като перли блестят сополи. Лелята я побутва да почерпи и другите деца. Джуджето гледа мрачно, защото знае правилата. Пак си казвам, че е важно да го отгледам както физически, така и емоционално здрав и се преструвам, че чета плакат за ваксини. Господинчо това и чака и се черпи победоносно. Някой го бутва и той разпилява гризините по пода. Няма кошче за отпадъци. Децата скачат върху пакета.
„Жаден съм“. Няма страшно, имам вода. Нямам вода. Останала е вкъщи. Мой ред е да гледам мрачно. Стискаме си ръцете за това, че ще почака като голямо момче, а като минем прегледа, ще получи сокче със сламка. Изнудване и корупция и срив на последните морални устои.
Местим се. Предверието към лично нашия лекар е тъмно и тясно като пещера, по стените има праисторически рисунки. А може и мухъл да е.
Добре де, мисля си, не ви щем четката за зъби, за да види д-р Церовски през два квартала болни ли сме днес от ебола или още не. Стига ни в чакалнята да има автомат, от който човек да може да си купи вода и еднократни маски за тия, които кашлят и за другите, които не искат да дишат кашляно. И може би суха храна за 3 дни.
Отсреща гледат филмче. „На мене не ми дават да гледам „Пингвините от Мадагаскар““, заявява господинчо с най-звънкото си гласче. Оглеждат ме отгоре до долу все едно аз съм грозно нарисуван ръбат пингвин. Да гледа, само да изчака още 4- 5- 6 човека и онзи с детето отвън. Въобще вече се рея над тая чакалня.
Изход
Замислям се обаче колко справедливо е създаден светът. Може да си родител, който бърза да иде на работа, може да си бебе с режим на 3 часа или пенсионер с всичкото време на света, може да те тресе или да си здрав – ня-ма зна-че-ни-е. Може да си само за бележка, но за сметка на това ще те накихат и ще си тръгнеш с респираторно заболяване. Това е животът – въртележка, кръговрат.
Минаваш всички изпитания на раба человеческий: изненада, гняв, отхвърляне, примирение и накрая – освобождение от всичко земно и неземно. Ако си изчакал 14 човека с различните им страдания, може и амиш да станеш. Обзема те религиозен мистицизъм. Душата ти се смирява.
Както е казал един източен мъдрец – лечението започва още преди да влезеш при лечителя! Не знам дали някой наистина го е казал, но ако им се налагаше на тия конфуцианци да ходят в XXII-a поликлиника в София, някой от тях непременно щеше да го мацне в 2 йероглифа.
Седим си ние в последен стадий пред вратата и си говорим за най-възвишени неща. На няколко метра от тук бяхме в чистилището, но сега вече сме пред вратите на рая и все едно сме се комкали.
Вие кога седнахте на гърне? А вие къде ходите на градина? Хвалим децата си, обобщаваме опита си, обобщаваме всичко познато. Всеки е важен и мъдър, всички се изслушваме и се уважаваме. Такъв е животът, такъв е животът. А в Африка, откъдето тръгва човешкият род, и там така чакат. Седят пред колибата на шамана кой кога дошъл и докато си седят, се развличат с предания, пеят, разказват легенди и фолклор и рисуват по стените… Вратата се отваря, ние сме.
НИЕ СМЕ, братя и сестри!
