След мъчителен вирус, който почти седмица ме държа заключена и подсмърчаща, реших след, надявам се, последното оттегляне на снега да се разходя из центъра по разни задачи.
Буквално на втората крачка пред мен цъфна любимата родна картинка в цялата си прелест.
Лайна, лайненца, лайнища. В различно състояние, форма и местонахождение. Тоест – навсякъде. Но нали гледам да съм позитивна, казах си, че има много улични кучета, те все пак ходят до тоалетна, където намерят…
… когато пред очите ми се появи още една свидна гледка – стопанин, който оставя екскрементите на кученцето си след добре свършената работа. Тъкмо да му кажа любимата ми фраза, че нещо май си е загубил, те бързо се шмугнаха във входа. Явно го беше извел просто да се изходи. Пред собствения му блок. Започнах да си мисля защо направо не го кара да ака на килима в хола. Но ми мина.
Забелязала съм, че българинът в повечето случаи държи спретнато и чисто вкъщи, но какво става точно извън неговата Светая Светих – много-много не го интересува.
Все пак продължих с разходката. И съответно пак се фиксирах в краката си. Салфетки и дребни боклучета се мотаят по асфалта. И тогава проумях тактиката, която може би води изхвърлящия – то снегът абсорбира всичко. Бялата постеля има магични функции.
Замислих се и за любимото занимание да напъхват амбалажна хартия и всякакви обелки в трафопостове и ел. табла. Един вид кошчета. Май сме малцина тези, които си носим чантите и джобовете, пълни с хартийки и опаковки, за да ги изхвърляме на подходящите места.
И се сетих, защото вече не бях в това специално пролетно настроение, как пак ни чака ударно почистване на 25 март. Приканват ни, както всяка година, да си изринем всички дружно боклучарника. Понеже никога не се научихме да пазим общата среда и да се съобразяваме с правилата. А те са елементарни.
Дотогава все ще почистваме България за един ден. В събота, разбира се.
