Трябва да призная пред вас, че започнах поредицата Поетите се четат сами заради Константин Павлов. Поетът, за когото винаги съм искала да науча повече. Но не в онова глуповато любопитстване, а с идеята да приближавам съзнанието и сърцето си като читател до този гениален поет. Да, изричам това определение, на което много хора от различни поколения държат.
В последните години съм издирвала всякаква документалност около К. Павлов. Уви, оскъдни са материалите като визия и звук. Замислих се и за други имена, които бавно изчезват за следващите поколения. Не можем да разчитаме само на паметта на други хора. Затова реших да създам звукова памет. Гласът на важните хора често се пази някъде в подсъзнанието, а сетивата го извикват всеки път, когато има нужда. Като бърза ответна реакция, като рефлекс, като защита.
Този текст се опира най-вече на единствената книга за Константин Павлов „Несъвършеният гений“ от Ани Илков. А ето как започва тя: „Няма друг, който да е стоял с такава житейска твърдост в защита на свободната мисъл, творческото въображение и автономията на изкуството в България от 60-те години и насетне.“
Константин Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ „Кл. Охридски“.
Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство „Български писател“ (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1963). Редактор в „Мултифилм“ (1965-1966).
От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. Забранено му е заради двете му издадени книги „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965).
Ето как Ани Илков описва тази поява: „В епохата на оня суров режим двете книги експлодират вътре в утробата на мрака, наречен комунистическо съзнание, но тази експлозия озаряващо предопредели и живота на своя автор.“
И винаги, когато става дума за КП, трябва да изниква думата характер. Или по-скоро характер-съдба. Защото след всички забрани той избира себе си. Тук не самотата, която става среда, е определяща, а изборът да се вглеждаш сам в себе си. „Всяко време е златно за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота – сам си го сложи – бъди роб на самия себе си“.
През 1963г. К. Павлов предлага ръкописа на книгата си „Спомен за страха“. Ръкописът бива „погребан“, а авторът дори не получава отрицателен отговор. Случайно намерен в архивите на издателството, текстът ще види бял свят чак през 1998 г.
През 1967 г. поетът отново предлага на същото издателство „Надпяване – пасквил“. Досега тази творба не е издадена. Заедно с нея върви и доносът от „колега“ пред тайните служби.
Важно е да се знае, че досието с доноси срещу КП днес е почти унищожено. Само можем да си представяме какви злини са се излели върху него. Смятам, че не бихме сгрешили с нито едно предположение.
ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА
– Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия?
– Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.
– Как прекара –
питат ме –
три десетилетия в търбуха му?
– И това го знаете –
комар играх
с оня комарджия… Йон библейския.
– Ама Йон излезе –
викат ми, –
теб защо те няма –
питат ме.
– Йон излезе –
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.
– Страшно ли ти беше –
питат ме –
толкова десетилетия?
– Страшно беше,
скучно стана –
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…
– А сега какво ще правиш –
питат ме –
следващото тридесетилетие?
– Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.
Псевдонимът, даден от ДС на Константин Павлов, е Отшелник. На това се е опитала да осъди комунистическата епоха поета – на отшелничество, неразбирайки че той сам вече е определил съдбата си.
„Правдата е по-обемна от истината. – пише К. Павлов. – Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, но заедно с това и моралните условия за поведението на Истината, без които Истината би се превърнала в своя антипод.“
Натискът върху човека и твореца КП е бил зловещ. За около 7-8 години не му разрешават да работи каквото и да било. След време поетът споделя в едно интервю, че тогава ставало дума за „парчето хляб“. Буквално.
През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. Българското кино приютява големия поет, за да създаде той за него изключителни сценарии, променили и неговия облик и статукво.
През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена книгата „Стари неща“ със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. „Литературен форум“.
През 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. Напуска го на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии. Умира на 28.09.2008 г.
Не ми се иска да завършвам с тази дата, а отново с думите на поета Ани Илков в книгата за К. Павлов:
„Ако модерното писане в България има своя гений, то това е Константин Павлов. Със самото си съществуване той хвърляше задраскваща сянка върху посредствеността във всичките й форми.
Сега, когато мисията му на този свят приключи, поетът Константин Павлов се прибра там, където, струва ми се, винаги е вярвал, че е истинската му родина:
Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще…
