Обича игрите на думи синът на бившия ми колега от РФИ Рамон Чао. Преди десетина години и малко тогавашният шеф на езиковите редакции на френското международно радио и съученик на Еманюел Чао ме попита как да се вдигне рейтингът на софийския филиал на РФИ и отговорът ми бе кратък – с концерт или на Жан-Мишел, или на сина на Рамон. Второто бе по-изпълнимо тогава, Иван от ДиЕс направи всичко необходимо, Френският институт даде колкото можа, имах честта да водя пресконференцията, след която Маню превзе Зимния дворец и показа другото възможно тълкуване на Rév(e)-олюцията, неотстъпната от мечтата (rêve), не израждаща се в терор и неизяждаща децата си.
Ден преди пристигането на Маню/Ману/Мано (поради продължаващият му избор на Барселона и наложеното в практиката прозвище и последвалото го побългаряване по името на най-известната му банда) пътувах с негови фенове от Ниш, които четири часа след концерта му в Белград не можеха да скрият превъзбудата си и само повтаряха колко „наш”, в смисъл на общобалкански, го усещали през цялото време. Колко ми се искаше да имаме повече поводи да се чувстваме заедно, дори и балканци, против опресиращите ни и тук, и в любимата на Ману Латинска Америка, и в приютилата го понастоящем Барселона. Не знаех дали халюцинирам, когато „подгряващите” Уикеда с Кольо Гилъна крещяха на финала „оставка” в атмосферата на корпоративно парти на един от най-щедрите спонсори на главата на управляващата тройна уродливост, но бях сигурен, че ако не спрат с нагло-натрапните им спотове на „продукцията” си в съседство със сцената и не загасят облещената срещу артистите тяхна „контра-сцена”/бар, смисълът на цялото упражнение по антиолигархична реторика в ритмите на уърлд-прогресив-микс-експлозия би бил изгубен някъде в превода на „животът -томбола” („ако бях Марадона/щях да живея като него/и да кажа на ФИФА/че те са най-големият крадец”).
Излизането на Ману, шаманската повторяемост на твърдия бийт, от който постепенно се възнесе заклинанието му, ни накара да забравим къде сме и ни направи да се чувстваме кои искаме да сме. Нелегални, бежанци в собствената си страна и хоп – пристигнали сме на станция „Надежда” в навечерието на едноименния ù празник. Поне три поколения припявахме, подскачахме и бяхме на път да се пръснем от завист към себе си, че сме там, и от мъка, ако по причина малки деца/последен рейс/каквото-и-да-е – че оставаме там само мислено. „Joint-Ventur-a” с Ману не се изчерпва само с почти едноименния тур, нито римата на същия с авантюра казват всичко. Разбиването на системата от грешки може да бъде възможно отвътре, вкарвайки същата система в собствената игра, както само големите могат да го правят. На нас остава да им се радваме и да се вдъхновяваме от тях, без да се (про)даваме на поредните ни „партньори/спонсори/администратори”, без които сигурно е възможно съществуване без бъгове и богове. С малки духчета – дуендета, с въображение – по барселонски, с вяра и любов – на които някой ден могат да кръстят метростанции, като тези на сестра им. И Ману да си пее, винаги ще има (Пенке ле) кой да го слуша.
