Професионален пътешественик, продавач на мечти, почитател на исландския деликатес гнила акула, но верен в сърцето си на нервoзното кюфте. Вожд, троянчанин, гражданин на света, свободен човек.
Мирослав Нанков е този, който в края на отвратителния работния ден в гадния, сив, градски офис ти се иска да бъдеш – герой без работно време, който си изкарва хляба, обикаляйки света. Доказано най-хубавата възможна работа.
Вожда ме посреща още от балкона на петия етаж с чаша вино в ръка и уместни критики на висок глас за това как съм супер неориентирана и едва съм открила блока. Привикнали към свежия му нрав съседи ми се усмихват на входа. Качвам се пеша по стълбите – 83 на брой – асансьор няма – и си мисля как не бива да се задъхвам, че ще се изложа пред покорителя на върхове Миро, изкачил веднъж за 24 часа Митикас, Вихрен и Мусала. Ей така. Защото може.
Апартаментът му е пълен с културни артефакти от различни точки на планетата. Представете си разни кожи, дървени статуи, такива неща. Остават часове преди да замине за о-в Сокотра, Арабско море.
Сипва ми вино. Условието е да не се правя, че не искам. Казваме си наздраве. В телевизора дивата природа оживява. Океани, населени от непознати животни. Знае ги всичките до едно, защото ги е виждал на живо, и чат-пат прекъсва мисълта си, за да ми обясни това, което в момента го дават, какво е и къде се среща.
Как от нормален човек стана професионален пътешественик?
Навремето Чарлз Буковски е написал благодарствено писмо към човека, който го е уволнил. Дотогава той е работил като пощальон от 9 до 5 ч. Ще взема и аз да сътворя такова писмо. Първо, да отбележа, че аз не съм Буковски и никога няма да бъда. Вулгарен съм понякога, но не чак толкова много.
Между другото, в моите групи, когато има хора с деца, те понякога леко инстинктивно им затварят ушите. Например се качим в рейса за Олимп и понякога се включвам с някое нецензурно понятие, защото иначе не е интересно. В края на краищата аз не водя детско предаване. Аз водя хора по света. Понякога ме разбират, понякога леко са сърдят, ама не много. И пак идват с детето.
Ще напиша такова писмо към човека, който ме уволни 2001 г. Аз не съм Буковски, но този , който ме уволни е много по-голяма личност от този, който е уволнил Буковски. Казва се Иван Станчов. Въпреки неговите големи усилия да ме облагороди, не успя съвсем , но все пак доста научих. Работих в неговата фирма за PR. А бях момче от провинцията, от Tроян. Гордея се с моя произход и винаги ще се гордея. Троян много си го обичам.
Работих при него от 9 до 6 ч. Той ме уволни, защото бях на едно събитие в „Шератон“ с един важен клиент. И вместо да отида да представям клиента насам-натам, да бъда с него, аз отидох да танцувам рокендрол и клиента го зарязах в ъгъла. Не че съм неотговорен, но през деня бях на една друга сватба и бях малко весел. И понеже шефът ми беше изключително почтен и порядъчен човек, клиентът вдигнал телефона и казал, че не съм свършил работа, не съм му обърнал внимание. И след 5 дена аз съм единственият човек, уволнен по телефона. От Лондон. Тогава вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди. Година и половина по-късно написах на визитната си картичка „пътешественик“. Демек, така си вадя хляба, не само като поза. Водя хора по света и у нас.
Кога и как излезе за първи път от България?
През 73-та моите родители отидоха на екскурзия до ГДР с москвича, номер ЛЧ 5935. Москвич 405 с 4 фара. Аз съм бил на 12 години. Между другото, според свидетелства на мама, тогава често съм ял бой. Разбираш ли? Може би съм станал човек, защото много бой съм изял. И сестра ми ядеше много бой. Тя освен че ядеше бой от моите родители, ядеше бой и от мен. Тоест един повече. Ама бой в нормалния смисъл на думата, шамари предимно.
Холеризмът, който имам, съм придобил донякъде от мама. Мама беше чиновник на ЖП гара Троян. А баща ми в строителството работеше, инвеститорски контрол. Обаче отидохме до ГДР с москвича. Спахме къде намерим, включително и в колата. Трима човека. В Полша, помня, спахме у някакви хора, дето се запознахме на бензиностанция. И си спомням, че даже ни водиха на служба в църквата, което за мене беше доста, така, шокиращо, защото аз дотогава, нали, църквата в 73-та година как е била… Боже, това нещо го искам, защото ще ми послужи за мемоарите (бел. ред. – записа).
Помня, че тогава се и влюбих в една малка германка. Случват се тия неща. Тогава съм бил на 12 г. Спомням си даже, знаеш ли колко смешно, че опряхме в берлинската стена. Караме, караме москвича и изведнъж гледаш един зид. Караш, караш и изведнъж улицата задънва. Качихме се на телевизионната кула, която беше на гедерейска територия. Тя сега е символът на Берлин. И за първи път – въртящ се ресторант. Скромно беше, защото ти казвам – спахме в колата. Обаче изглежда оттогава нещо ми стана…
Като падна берлинската стена, ти как го прие, как погледна на това събитие?
Още преди да падне, аз работех на място, което наричаха номенклатурно. Защото това завърших, въпреки че постъпих тотално с късмет „Външна търговия“. А да запишеш това на времето си беше ебати работата. От 86-та до 89-та в началото, като работех това, имах 10 командировки в Москва и една в Източен Казахстан. Тоест, аз ходех, вършех работа и си я вършех съвестно за 150 лева заплата. Бях специиалист по вноса на високоволтово оборудване. Най-общо казано. Това беше моята кариера на 25 г. Тъй ми се случи животът, че в един месец май аз се ожених, започнах работа и се дипломирах. 4-5 дни дни след Чернобил жената беше бременна със сина ми. Той е много висока топка. Надскочил ме е.
Никой тогава не каза, подочувахме нещо от „Свободна Европа“, че има. Моята сватба беше на 2 януари в Троян. И ядяхме си зелена салата, пиех си ракия и всичко точно. Значи Господ е имало – да пази, разбираш ли? Може би, за щастие, опасният облак заобиколи България. Винаги има следи от него. Това е едно престъпление на тогавашния режим. Да не уведомят никого, че, видиш ли, е станало такова нещо. Поне да пиеш минерална вода и да не хрупаш зелена салата…
90-та година януари, още работейки там, бях си уредил една експедиция в Южна Америка. Имам един приятел алпинист. Тогава се занимавах с внос на копирни машини. Изкачихме най-високия континентален връх на Южна Америка и в западното полукълбо – Аконкагуа – 6962м.
Как се запазва семейството с този начин на живот?
Жена ми довчера беше в Западна Африка. Тя работи по системи за качество за една испанска фирма. Там ходи да сертифицира и да прави одит на някаква циментова фабрика в Мавритания. Една държава, където отвличат и е опасно. Чакай само да я чуя пътьом… (звъни на жена си – бел.ред.)
Аз съм женен 28 години. Нормално е да те няма. Откакто ме уволниха, година-две се лутах , но пак си водих хора я на планина, я на Олимп, я нещо друго и направих 2003 година фирмата, разбираш ли? И явно не тежи. Тия неща понякога идват отгоре. Вярващ съм. Вчера бях на църква да се помоля за хората, които ще водя по света.
Отговорност е да ги водиш по джунгли, пустини, върхове. Програмите, които пускам са обикновено шантави и не съвсем нормални, сравнено с останалата туристическа конфекция. Аз обичам далечните пътешествия и посоки. Южна Америка е любимият ми континент, Тибет, Азия, Африка, Северна Америка. В САЩ водя хора, откакто дъщеря ми взе че се омъжи там. Миналата година със сина заведоха 18 човека в Щатите. Рент а кар, нещо различно, по националните паркове, а не обичайните екскурзии – да идеш 2 дена на Ниагара, 3 в Ню Йорк…
Каква е разликата между пътешественика и туриста?
Ами, просто пътешественикът трябва да има нещо друго. Да е една идея шантав, да мисли по-различно и да е готов…
Утре отивам на място, където ще спим на палатки. Диво място. Без баня, тоалетна… Ще се правя на Синбад Мореплавателя. Oбиколка на острова с джипове и пеша. Камъни, скали, пустини и гледаш най-красивия остров с 50 % ендемични видове, които виреят само там.
Кои са най-големите митове за пътуването? И защо хората си мислят, че им трябва много пари?
Въпрос на сърце и душа е. Отвътре да те кара. Ако имаш сърце и душа, можеш да пътуваш и с по-малко пари. Винаги можеш да пътуваш. Не е само да имаш или да нямаш пари. Защо отива на Какао Бийч и на Слънчев бряг, и на разни други полюции българинът? И защо си купува айфон осем и си тегли банков кредит за едно парче лъскава ламарина? Какво искаш да покажеш по този начин? За да направиш цици на дъщеря си или джуки на жена си, трябва да си ебати тъпото парче. Съжалявам, казвам го с пълна отговорност. Защо го правите , бе, българи? Защо теглиш кредит да направиш абитуриентски бал на дъщеря си? И си я облякъл като пачавра…
Мислил ли си да се махнеш от България?
Никога. Никога, въпреки всичките абсурди. Защото тук ми е мястото. Не искам да звуча излишно патриотарски. Но… За нищо на света. Верно, дъщеря ми е там, в Щатите. Ама си идва 2 пъти годишно минимум. Сега я чакаме другата седмица. После с майка си води група на Коста Рика и Никарагуа за Нова година, разбираш ли? Семеен бизнес. Синът остава в Белград и Мостар – най-хубавия град на Балканите, а аз отивам в Куба.
Няма да ида никога навън. Не мога да живея навън. Ще ми се счупи сърцето, бе. Разбираш ли? Сърцето ще ми се счупи, ако всеки ден трябва да говоря на чужд език и не мога да ида да си изям една шкембе чорба и две нервозни кюфтенца. Разбираш ли? И да си влея наливно винце.
Въпреки всичката мизерия понякога и труден живот, и държава тотално разграбена. И то разграбена от една малка група хора. Хайде да не хващаме тази тема, защото тя е много тъжна. И много актуална. Ама не е ли тъй? И въпреки всичко, пак тук ще си остана. Емоционален избор е. Душата ме кара тука, бе. И като стана на 70 години, въобще, ако не ме изяде някъде крокодил или пирати не ме отвлекат и разни други такива идиотщини, нали, дано да доживея…
Скандална личност ли си?
Да не съм Eвгени Mинчев? Малко псувам, малко ругая, малко крещя, но какво значи скандална? Карам се на хората, да. Ако някой е платил 3000 евро за пътуване и ми закъснява постоянно някъде, много рядко се случва – ами, може да му се скарам. И знаеш ли какво? Хората приемат. Не ми се сърдят. Аз не ги обиждам.
Нямам някаква харизма специална. Понякога съм невъзпитан. Понякога съм шумен. Понякога обичам да си пийвам.
Как се съчетава алкохолът с пътешественическата дейност?
Виж какво, нека да кажа, че на мен не ми пречи. А за храната съм малко експериментатор.
Няколко скандални неща, които съм ял: В зората на моите пътешествия се оказахме близо до Манаус, Амазония. И ги водя с гид, който беше с едно мачете. Рейнфорест, истинският, който вече почти никъде не е останал. Амазония е колкото Европа голяма. Има племена, които никога не са видели цивилизация и цивилизацията не е видяла тях. И те си живеят щастливо. Тогавашният ни гид отсече една малка палма, колкото китката на ръката ми, извади един червей и каза “това се яде“ и аз го изядох. Чист протеин, мърдаше. Ял съм червеи и във Филипините. Ял съм скакалци в Лаос. Разхождаме се край река Меконг и гидът казва „ето мезето за бирата“. Събра една чиния скакалци и ги изпече. Знаеш ли какво е вкусно?
Ял съм, разбира се, и скорпиони. В Пекин. Мърдаха. Опитах веднъж и хлебарка, ама не ми хареса. Печена хлебарка.То като семки ги хрускаш, бе. Най-вкусното нещо, което съм ял е, казват, най-гадното ястие в света. Сега бях в Исландия. И там се яде гнила акула. Територия колкото България, 300 000 души население.
В Исландия ядох най-вкусната манджа на света. Обиколих 10 кръчми в Рейкявик, което е едно градче колкото Пазарджик, и търся. „Бе имате ли тука шарк?“… Дори не знам как е гнил шарк. Обаче накрая една мацка, хърватка, ме насочи към един бар. Отивам там с две от моите девойки. Ние бяхме група от 20 човека, обиколихме с „рент а кар“ цяла Исландия.
Много ми хареса гнилата акула. Сервират ми я първо в едно бурканче с херметическо затваряне. Беше една шепичка. 7-8 кубчета, малки. Аз ги изкльопах наведнъж без проблеми, миришеше си на гнила акула и нищо ми нямаше после. Моят корем е свикнал на всякакви други идиотщини. Има бактерии в корема ми от целия свят. От всички други гадости на света.
Мечта ли ти беше да си това, което си?
Аз се определям като продавач на мечти, без да съм чувал, че Джани Родари е дал тоя израз. При мене стана отгоре. Първо, самият факт, че ме уволниха, ми беше гигантски късмет в живота. Мама много страдаше. Че не съм вече с вратовръзка и риза. И костюм от 9 до 6 ч. От 20 години почти не съм си купувал костюм. Имам няколко стари сака, които нося веднъж на 3 години. Страхотно е да сбъднеш мечтите си. Всичкото съм го постигнал сам и благодарение на децата си.
Можеш ли да се определиш като щастлив човек?
Мога, естествено, че мога да се определя като щастлив човек. Защо да не съм? То щастието какво е? Понякога можеш да си щастлив и да живееш в рибарска колиба. Разбираш ли? Аз до 40-та си година живях под наем в София. Не съм мизерствал, но е било много скромно. Знаеш ли, вторичното щастие, което получавам, е наслада от това, че хората, които водя, и те са щастливи.
Когато ги заведеш на някое красиво място по света и видиш радостта в очите им, и ти става и на тебе драго.
Направи, вожде, обръщение към хората.
Аз де не съм президент, че да правя обръщения… Погледнете по-широко към света. Дори и да имате някакви проблеми от социално-битов характер, не се затваряйте. Радвайте се на света. Земята не отива на добре. Заради туй, което става. Не само чисто климатичните промени, ами и политическите. Какви безумия се случват. Гигантските разходи за въоръжаване, безкрайната инфлация и какво ли не по света и у нас. Радвайте се.
Не искам да кажа ден да мине, друг да дойде. Защото нали всички ние гледаме и искаме нашите деца и внуци да живеят щастливо. Но не се затваряйте. Аз не мога да казвам послания. Аз да не съм политик. Между другото, никога няма да бъда политик. Вярвам, че има Бог. Извънземни или нещо. Те не могат да приемат, че ние вече много натоварваме планетата.
Ти знаеш ли, че след 10 години на о-в Борнео, Индонезия, където е 90% от популацията на орангутаните, тях няма да ги има. Ще ги има само в няколко национални парка. Защото голяма част от територията на Борнео принадлежи на Индонезия, които са третата страна по население в света и вече изнасят хора на Борнео, а за да живеят там, те секат джунглите, където са орангутаните и куп други животни…
…
Миро Нанков. Изумителна личност. Докато разговаряме, случайно става ясно, че преди малко две бомби са избухнали близо до входа на летището, където утре каца, а минометен обстрел се е случил на пистата му. Здраве да е.
Чуди се защо хората цитират толкова много Мечо Пух и се смее на лафа, че разликата между селянина и софиянеца е, че вторият си затиска киселото зеле с жълто паве. Можем да говорим до безкрай, но времето изтича и всеки тръгва по задачи. До следващата ни среща, задължително на по чаша хубаво вино и с нови истории за разказване. Някъде в часовете между 9 и 6.
