Начало > No Hate Speech: 18 постера срещу езика на омразата
No Hate Speech: 18 постера срещу езика на омразата
06/11/2014
Идеята за свободно движение на хора, пари и идеи в една обединена Европа не успя да се случи според идеалния си замисъл, но със сигурност постави толерантността ни на изпитание.
Отбелязваме 9 ноември като световен ден срещу ксенофобията, фашизма и расизма. Това е и повод да си спомним, че на Стария континент хората с хомосексуална ориентация са най-нападаната в интернет група, а мюсюлманите са втори по популярност обект на онлайн омраза. Това показва проучване на Съвета на Европа отпреди две години.
Видях тези постери за пръв път тази година окачени в една сграда в Будапеща. Всъщност идват от Лисабон и са дело на доброволци от движението за реч без омраза No Hate Speech Movement. Досега към него са се присъединили хора от 47 страни, в това число и от България. С някои от тях се запознах – религиозни, нерелигиозни, агностици и просто хора.
„Целта ни е да борим езика на омразата онлайн и офлайн, като използваме изкуството, хумора и речта с обич“, заявяват самопровъзгласилите се за нинджи художници.
А нинджите без омраза са Естер Дреньовски, Катарина Корейа, Лийна Ваабел, Ракел Абро и Адриана Роса Делгадо.
Толкова ли е трудно да спрем да говорим с омраза и да разберем, че когато удряме физически, то е защото преди това многократно сме удряли в мислите си?
През октомври 2014 година неизвестни нападнаха и биха бременна жена и мъжа ù мароканец в центъра на София посред бял ден. Казали си „Обичам те“ на чужд език.
За последните 4 години броят на чужденците, потърсили убежище и статут в България, е нараснал 6 пъти.
„Една от заблудите, с които живеем, е, че мюсюлманската жена има нужда да бъде освободена. Аз обичам да нося хиджаб, той е част от мен и от религията ми, аз не мисля, че крие красотата, с която Аллах ни е създал, или моята идентичност, дори напротив, мисля, че ги подчертава. Аз знам коя съм и това е моят начин на живот. Не разбирам и се обиждам на съжалението и нетактичните въпроси от немюсюлмани за личния ми живот на мюсюлманка. Тогава се чувствам унизена – все едно искат да докажат на самите себе си, че нещо с мен не е наред, за да се почувстват по-добре в собствената кожа“, Закия Юсуф, на 24 години, от Норвегия.
Стереотипите и фобиите се настаняват там, където познанието за другите е празно. Предразсъдъците влошават зрението.
„Най-добрата ми приятелка е християнка, отраснали сме врата до врата. Разликата помежду ни е, че аз нося хиджаб, а тя – не. Когато идва у нас по празници, се чувства като малцинство. Тогава ù казвам – сега разбираш ли на мен какво ми е“, Амина Симич, на 29 години, от Сърбия.
„Имат си държава, да си отидат там“,„Имаме си достатъчно роми“, „Имигрантите ще ни вземат работата“ и „Всички араби са терористи“ са класически ксенофобски примери. Индивидуално това са поименни обиди, вандализъм и игнориране, а в обществен план – отказ от наемане на работа и от предоставяне на жилище. Най-безнаказани остават нападките в интернет.
„При думата „расизъм“, в главата ми изскачат много неща. Първото нещо е яд, когато чуя, видя и почувствам расизъм. Расизмът е продукт на липсата на усещане, липсата на информация и позволяването на медиите да ни манипулират“, Андре Симонсен, на 20 години, евреин от полски произход, който живее в Дания.
Когато омразата излезе извън контрол, нейни жертви стават и сгрешените идентичности. След 11 септември в САЩ са докладвани повече от 700 нападения срещу сикхи, припознати като араби. 4 дни след 11 септември Балбир Сингх Содхи – сикх, собственик на бензиностанция и носещ тюрбан, бил взет за арабо-американец и показно убит от сънародник, който „дирел да застреля мюсюлманин“. През август миналата година в Уисконсин мъж на средна възраст застрелял петима и ранил няколко други невинни в сикхски храм, тъй като му казали, че е джамия.
„Ксенофобията е да мразиш чужденците без никаква конкретна причина. Моето мнение е, че подобен скептицизъм демонстрират нецивилизованите хора и че трябва да се избавим от този тип мислене“, Катерина Аристодему, на 20 години, от Кипър.
„Родена съм в Швейцария, учих и работя тук, имам приятели, говоря няколко европейски езика, моят личен свят е в Европа. През целия ми живот винаги се намира някой, който да смята, че мястото ми е в Африка. Та аз дори не говоря тамошния език. Най-смешното е, когато на обществени събития ме припознават като делегата от Африка. След това хората се чувстват неловко“, Кодро Бакбудбуду, на 26 години, семейството ù е от Мали.
„За мен расизъм е, когато е трудно да си намеря работа – не заради квалификациите или образованието ми, а заради чуждото ми име. По време на разговор ми иде да им изкрещя – не виждате ли, че аз съм най-квалифицираният ви кандидат!“, Аиша Ахмад, на 23 години, от Пакистан, живее в Дания.
На 22 юли 2011 Андеш Брайвик умъртви с автомобили с взрив 8 души и застреля 69, някои от които тийнейджъри, в център на Работническата партия в Норвегия. Брайвик е автор на дълъг манифест за „злото на мултикултурализма“ и „ислямския демографски начин за водене на война“, които посочва като подбуди за действията си. При обвинението си в съда той се защитавал, че по този начин наказва предателите, които с проимигрантските си политики замърсявали чистотата на норвежката кръв.
Езикът на омразата е опасен, защото може да повлияе на онези, които още нямат твърдо мнение за или против чужденците, семитите, друговерците. При това не е необходимо езикът на омразата да съдържа обиди – достатъчно е да постави под съмнение, че тези хора са хора и имат същите човешки права.
Насилието започва на думи. Фактът, че има религиозни фанатици не означава, че всички вярващи са фанатици. Агресията към една цяла религиозна общност само подклажда религиозния фанатизъм.
„Расизмът е да държиш с другите сякаш те не са също хора като теб. Казват, че всеки от нас тайно е малко расист. Дори да е така, мисля, че някои хора излишно го подчертават. Повечето от расистите в моя град имат собствени причини да са такива, каквито са, като голяма част от причините им са тъпи и дразнещи“, Фран Мартин, на 25, от Испания.
„Толерантността е моята тема. Причината не е, че в моята страна има конфликт или че аз самата съм била дискриминирана заради расата или религията ми. Но баща ми ни изостави още когато бях дете и майка ми ни отгледа сама. Знам колко е трудно да се бориш с човешките предразсъдъци, колко жестоки могат да бъдат хората, без да го съзнават и без ти самият да имаш вина за това“, Хасмик Чатраян, на 24 години, от Армения.
„Правото ми да ударя във въздуха свършва там, където започва носът ти“. Да не злоупотребяваме със свободата на словото – от вербалната агресия също боли.
Наистина, бихте ли казали на някого това в реалния живот?
