Циганите правят няколко неща особено добре в този живот: музика, кошници, калайдисване и любов. За повечето от изброените таланти майсторлъкът е ясен от пръв поглед. За любовта не на всички ни е дадено да разберем.
Личната ми люлинска обущарка Жаклин ме насочи към Тома в края на нашата среща преди седмици. Добрите занаятчии си се знаят. Имат си контактите. Тома е калайджия и работи в Красна поляна. Сигурно е последният такъв в София. Иначе бакърджии – много, както казва самият той.
На път към работилницата му ми се налага да подам сигнал за опасни шахти до една спирка в квартала, където непрекъснато минават хора. Провеждам три страшно натоварващи разговора с жената, която ми вдига телефона на номер 112, тъй като не успявам от раз да ѝ обясня къде точно се намирам. Не знам. Последва и едно обаждане от човек от общината. На него просто му казвам, че съм от провинцията и се разбираме бързо.
След седмица положението си е същото. Капаците на шахтите пак се клатят, но Тома вече е в готовност да говори с мен. Имахме уговорка.
Когато за първи път влезеш в работилницата му, те обзема лек смут. Особено ако жена му е вътре. Зад всеки успял мъж стои по една стабилна жена, казват. А нашият калайджия е голям майстор.
Тези хора не са хората, с които говорим всеки ден.
Не съм суеверна или мистично настроена, но за момент, докато се представям на майстора, ми се струва че жена му, която говори по телефона до мен и ме гледа опознавателно, упражнява странни мъртви езици, а може би и магия, която забърква в дълбоките лъскави съдове на калайджията.
Затваря телефона. Представям се и на нея. В този момент пак ми звънят от 112 да ме питат къде се намирам. Тома и жена му веднага ми помагат с точни координати.
„Ще има ли пари от тази работа?“ – ме пита после тя. От мен, тоест. Казвам й, че е по желание. „Е, нищо де, само питам“ – отговоря тя, а той допълва, че е готов да ми направи услугата и за целта да дойда другия вторник.
Отивам, както сме се разбрали. Заварвам го тъкмо да се прибира от оглед на някакъв казан в съседния блок. Такъв е сезонът сега. Всеки вари ракия. А калайджията най-много за казани го търсят.
„Беше на замиране занаята 70-те години. Изобщо нямаше търсене, но от десетина години, най-вече покрай казаните за ракия, върви. Преди имаше обществени, държавни казани по социлизъма. Сега всеки си има частен.“
В София, питам аз, вари ли се ракия? Не е ли селска работа това? „Вари се много. Идват от провинцията, софиянци сме 92% селяни.“ Верно е – потвърждавам аз.
И Тома си е селянин. От град Симитли. Но повечко майстори е имало там за мащабите на благоевградско. Тук е голям град. Дошли, устроили се. „Откъдето жената, оттам и родата“ – казва Тома. А жената си е от София.
Среща я по време на на Световния младежки фестивал през 1968 година в столицата. Голяма година в световната историята. Президентът Де Гол разпуска френския парламент. В Мексико при сблъсъци на студенти и граждани с военни части на 2 октомври загиват стотици. Бийтълс започват да записват своя „Бял албум“. Основани са Пърпъл.
Танковете на „Източния блок“ смазват Пражката пролет и окупират Чехословакия. България изпраща 33 танка. В истерията на това интернационално парти Тома среща жената на живота си. Любов в разгара на социализма, която продължава и до днес. Някои неща са непреходни.
„Когато казаха, че ще стане частна собственост, очаквах да върнат земята и като отида извън София да гледам една развита държава, както в Австрия – с хубавите ранчота, с хубавите земи. Фермата голяма, земеделска. Но, за жалост, всеки, който е взел земя, е мислил за продаване, никой не е мислил за разработване.
Това е едната голяма грешка на българина. Голяма. България по моя преценка е предимно земеделска страна. Поминъкът е трябвало да бъде насочен натам, а то е било в индустрия. България не е за индустрия при тази богата земя, дето я имаме, и ресурси. Били сме си за развито земеделие. Сега почнаха частни фермерчета. Ако се използват рационално евросредствата, може да надминеме дори Швейцария.“
Mъчно му е на Тома за българските земи, но не по-малко му е мъчно за това, че няма кой да му наследи занаята. Това е наследствен занаят. Особено характерен за ромите. Затова той се изненадва, като го питам, малко в края на разговора, някак за всеки случай, дали има циганска жилка. „Е как!?!? То не се ли вижда? То калайджийството си е основно циганска професия“.
Практикува я, откакто е казал „мама“ за първи път. Шегува се с колеги бакърджии, които го питат за съвет по дадена работа, че им липсва циганска ръка. Навремето за децата на майсторите от занаята, дори да са били в малка къщичка, в сиромашко семейство, игра винаги е имало и тя е била с чук в ръката. „Мене ми е болно, тия инструменти, тия железа на кой ще ги оставим?“ – споделя с терзание майсторът.
Сигурно е мъчителна мисълта, че при теб се прекъсва нишката, предавана от бащи на синове поколения наред. Има двама сина, но те са се насочили на другаде. Там, където се изкарват пари. Единият се занимава дограми, другият е чиновник. Този с дограмите вече се е устроил в Германия. В Кьолн. Било трудно, но старият помага. Вади някой лев в началото, удря едно рамо. Сега са добре. Работят, развиват се. Иначе и двамата са икономисти. Завършили са в Киевския университет. Това вече ме изуми. Защо там? Как? Искали. Той продал крава, нива. Или поне така е изразът, не знам. Ама учили.
Племенница има, ходила и в Щатите, и в Европарламента. Политически ориентирана. Сега била юрисконсулт и работела с Комисията за защита от дискриминация, казва. “В моя род са много учени. Висшисти“ – гордее се Тома, но гледа да не прекалява с хвалбите, че не било хубаво. Трябвало другите да те оценят.
Добре, казвам си, как при едни цигани се получава, а при други – не? С образованието, с интеграцията, с тези неща. Защо така, майсторе?
„Аз отдавна съм интегриран. От дете. В гето не съм живял никога. Били сме като родова фамилия, но на 5-6 години баща ми се отцепи. Сега от нямане на работа са принудени да тръгнат към престъпността. Сега се дискриминират. Тръгне да си търси работа, няма пари за билет. Тогава не е било проблем. Малко са тия дето не им се работи. На некои им липсва сериозност по отношение на труда, но това е въпрос на неграмотност.
Неграмотността е много, много навлезла в ромските гета из цела България. Не може да се реши проблемът, защото много хора дърпат пари от ЕС, бият се в гърдите, но нищо не правят. Кой откъде дойде, ако му трябва контингент, казва „аз съм с ромите, аз съм с тях… ще им направим това, онова“. Какъв е смисълът да ги капсулират още повече и да им дават тези привилегии? Нали и те са граждани на тази държава? Каквито има българинът, такива да има и циганинът! Да са с еднакви права. А те дават на циганите по-големи права. Това е заблуда – да се точат пари и изпълняват програми.“
Според Тома дискриминация има. Затова единият му син емигрира. Защото като отиде на интервю и като го видят, че е по-мургав, казват му „оставете си телефона, ще ви звъннем“ и дотам. Мисли така, но не се гневи. Вярва, че най-важното е всеки да е добре. Ако този до теб е добре, и ти ще бъдеш. „Типична балканска черта е да се дразним на развитите и успелите. Не бива да си завиждаме и да пречим. Дано държавата е добре, дори да не ме искат, да ме мразят, да ме напсуват, ама да е добре. Ако страдаме, да са по-малко страдащите. И по-добре умен душманин, отколкото глупав приятел“ – разсъждава Тома.
С последния майстор-калайджия в София лека-полека се заговаряме и за времето. Не метеорологичното, а това на технологиите и открития Космос. Познавам хората по мащабите, в които мислят за света. За това, което сме и за онова, което има смисъл. Тома мисли в големи мащаби. Според него всяко време има свое развитие. Поглежда към 20-ти век и посочва електрификацията, самолетостроенето, автомобилите. Учудва се как много хора виждат постигнатото тогава, а не разбират колко много се случва сега.
„Сега цялото внимание на човечеството е насочено към космоса. Много е нещо са тия технологии! Много вярвах и много се радвах за космоса, кацането на Луната, на Марс да отидат, не знам къде… Обаче като се скри прословутият Бин Ладен и не можаха да го открият толкова време. Тогава вече започнах да казвам: „Как може в космоса да открият такива точки, а тука…“ Вече почвам да ставам атеист, да не вярвам. Аз за да вярвам, трябва да видим. То и името ми е такова. Има нещо. Ходили са по космоса. Но точно къде… Те самите, те си знаят…“
Тома не би се изстрелял на Марс. Няма какво да прави там, трудът му едва ли ще е от полза. Предпочита да си седи тук. На Земята. И на само на тази планета, а точно в България. Той вярва, че камъкът се тежи на мястото.
Гласува абсолютно всеки път. Не пропуска. Дори да няма за кого, все избира някого. За него изборите са празник. Един път на 4 години да може и той да определи нещо, да си каже мнението. Онези, които купуват гласове, са за затвора, а не за парламента, според него. Надява се правителството да изкара този път докрай. Да няма предсрочни избори. Преди е бил активист на „Евророма“. Сега гласува за личност. Не толкова за платформа. Според него адекватни платформи няма, така или иначе. Гледа човека.
„България в ЕС е като едно игрище футболно. Имаш право да тичаш навсякъде, ама вратарят си знае мястото. Всеки трябва да си знае мястото. Кой къде е. Младите хора да мизеруват, да гладуват година-две, но да не напускат страната. Нека отиват на екскурзии, почивки по цял свят, но да не напускат България. Да работят по-ниско платена работа, но да са тука. От тука по-добро нема за нас. Където и да отидеме, колко и да се наложим, носталгията е много тежка. Веднага се чувства излизането. Виждам и другите. Почват, успяват. Но е на чуждо, не е на своето. Те са умни. Вместо да изтичат тия мозъци, нека тука направят нещо, за тоя народ. Ще имат деца. Бащите им са тука, дедовците. Това е моето обръщение към нацията.“
След обръщението си към нацията, Тома трябва все пак и да поработи. Достатъчно време му отнех в приказки, макар и сладки. Работата го крепи и никога не му е била в тежест. Ако го натоварвала, сигурен е, че щял да измисли нещо друго, но да го прави с любов. Защото вярва, че когато не си обича работата, човек не може да има доходи от нея.
Има моменти, в които спазарява нещо с клиента, а то се оказва, че му отнема много повече време от предвиденото. Не му е удобно да се пазири наново, но когато дойде поръчителят и му каже: „Е браво, майсторе, направил си го!“ има ясното усещане, че е допринесъл с нещо за човечество. И той наистина е. Тома – циганинът калайджия, който не би полетял в космоса, защото съвсем наистина обича България.
