Анджела Родел е американка – преводач, музикант, актриса, позната на българската публика от участията й във филми като „Козелът“ и „Седем часа разлика“.
Установява се в България преди около десет години. За първи път идва тук през 1996-1997-ма със стипендия „Фулбрайт“, за да специализира български език в Софийския университет.
През 2004-та г. получава стипендия “Фулбрайт-Хайс” за докторат по етномузикология и решава да остане в България, където „се случват много по-интересни неща, отколкото в САЩ“. Тогава се включва е етнорок групата „Гологан“ и вече десет години пее и свири на тамбура с тях.
В България много често се говори за „русофили“, „американофили“, но като че ли вие сте единственият „българофил”. Помагате за популяризиране на най-некомерсиалната част от българската култура в САЩ – литературата. Необходима ли е дистанция, за да може човек да оцени качествата на една култура?
Има и други като мен, но – да. Дистанцията наистина помага. Патриотичната идея в България по традиция се свързва с далечното историческо минало, със събития, които са се случили през Средновековието. Безспорно това има значение, но не е първостепенно. А нещата, които са важни за България в този конкретен момент, някак минават незабелязани и не им се обръща внимание.
През последните 20-25 години българите са преживели толкова промени,че са фиксирани само на битовите проблеми и тази дистанция, която имам аз, ми помага да видя, че въпреки това през последните две и половина десетилетия са се случвали много интересни неща в плана на културата – литература, музиката, киното.
Като че ли съвременната българска литература е недооценена, поне от официалната, университетска критика. Проблематизира се повече „класиката“, с цялата относителност на това понятие. Вие превеждате съвременни автори. Кои са най-интересните явления според вас?
На първо място добрата новина е, че българските писатели вече пишат романи. Както знаем литературата е изкуство, но и пазар. От известно време насам световният пазар е на вълна романи. В българската литературна традиция преобладават кратките форми – най-мощната вълна е на поезията, която остава водеща до края на 90-те и е представена главно от стихосбирки; в прозата преобладават кратките разкази. И затова според мене до преди десетина години вие губехте от интереса на световните читатели към Източна Европа.
През последните десет години редица автори усъвършенстват писането на романи, което помага много българската литература да бъде видима на световния пазар.
Мисля, че това е следствие от отварянето на нацията като цяло към света – хората знаят чужди езици, пътуват и учат по света, имат достъп до световната литература. Младите български автори се насочват към романа, който е вървежната форма на литературата към настоящия момент.
Сега в България има много силна вълна, стечение на обстоятелства, в резултат на което голям брой таланти пишат едновременно.
Защо тези таланти не привличат подобаващ интерес от страна на българската публика? Като че ли има някакво недоверие?
В България битува схващането, че времето пресява стойностното. Принос има и известното чувство за малоценност на българите. Ако дадено явление е българско, то на него се гледа като на втора ръка. Забелязвам подобно отношение и към киното, и книгите.
Много често читателите реагират: „А, щом е българско, не ми се чете“. И може би затова много добри автори не са достатъчно популярни сред местната публика. Но това отношение е на път да се промени – първо към киното, с успехите на българското кино извън България, а също към литературата.
Интересно е да видим след 50 години кои автори ще влязат в канона, дано сме тук, разбира се, но преминаването през цедката на времето е и „политически момент“ в най-широкия смисъл на това понятие. За да влезеш в канона трябва да имаш талант безспорно, но не само – нужни са и правилните връзки, контакти с подходящите хора.
Как може една малка литература като българската да се реализира успешно на световния пазар? Например Унгария е сравнима с България като територия и население, но унгарските писатели са доста по-познати на световния пазар.
Мисля, че трябва да има много силна институционална подкрепа. Обратното е много трудно, въпреки таланта на авторите. Пазарът е трудно пропусклив за всичко, което не е масова литература, което не е Дан Браун и не е супертиражно. И слава Богу, че я има „Елизабет Костова“. Фондацията стои в основата на промяната в отношението към съвременната българска литература.
Важно е България да бъде представена чрез своите мислещи хора – интелектуалци, писатели, учени, художници. За съжаление, Министерството на културата не развива подобна дейност, въпреки че осветяването на българските интелектуалци на световната литературна сцена, това да бъдат опознати и оценени, е в интерес на цялата нация. Това трябва да е държавна политика. Не може да се разчита само на частни фондации и спонсорство.
Технически погледнато, до чуждите читатели се стига в превод. Преводите не са по възможностите на повечето български писатели в момента, на тези, които работят без агент. Не че преводачите забогатяват, но наистина, когато пазарът е малък, авторите не могат да си позволят да преведат произведенията си на чужд език. Американските издатели не дават пари, виждайки десет страници.
Унгария не е по-голяма от България, но там има страхотни програми и за преводачи, и за писатели. Европа предлага много модели как да се финансира културата от различни източници (държавата, Евросъюза, фондации). Опитът на други страни в тази област може да бъде полезен.
Каква е ролята на превода за прочита на един писател извън границите на страната, в която пише? Говорим за „световна литература“, но световен език няма и оттук – ролята на преводача, макар и често в сянка, ми се струва ключова. Подценяван ли е преводачът?
Когато преводът е добър, читателите не мислят за преводача, което е идеалният вариант. Колко хора мислят, че Орхан Памук е преводен автор. Публиката го възприема като световен писател, който сякаш пише директно на английски. В действителност, той работи в тясно сътрудничество със своя английски преводач Маурийн Фрили. Тя е като съавтор в процеса на превод – заедно с него избират всяка дума на английски и след това голяма част от останалите езикови преводи се правят от английския вариант, не от турския, доколкото съм запозната.
Да, работата на преводача е ключов момент, но в идеалния случай не трябва да бие на очи, че го има въобще, което е леко иронична ситуация за преводачите и затова е нужно да има подкрепа и подобаващо заплащане. Преводачът няма да спечели състояние, дори и да работи с Орхан Памук, защото все пак е втора цигулка. Но да не забравяме, че работата по подготовката на един роман за печат на чужд език е около шест месеца и изисква спокойствие и концентрация, за да се гмурнеш в текста и да заживееш в него.
Залагате ли на подобно тясно сътрудничество с авторите, чиито книги превеждате?
Много съм облагодетелствана от това, че повечето автори, чиито произведения превеждам са млади и знаят английски. Съжалявам колегите, които превеждат от английски. Джордан Белфорд („Вълкът от Уолстрийт“) няма да обърне внимание на своя български преводач, ако се обърне с някакви въпроси към него. Разбира се, има редактори, с които текущите колебания могат да бъдат обсъдени, но винаги е по-добре да има и директен контакт в автора.
При преобразуване на значенията от един език на друг има неясни или непреводими изрази и се налага значението да бъде изразено по друг начин. Добре е подобни ситуации да бъдат обсъдени със самия автор. Има много неща, които съм научила от авторите, примерно от Милен Русков, който е и преводач от български на английски. Добре е, когато авторът говори английски, защото тогава може да намери фразите, които не са точни, или пък тези, в които е искал да каже нещо по-различно, да акцентира на друго. Но това е бонус само за преводачите на английски, който е световен език. Иначе, ако превеждаш на албански, няма кой да ти помогне – ти си сам.
Въпреки това, предполагам, преводът от български на английски не е лесно занимание, най-малкото заради езиковата асиметрия. Какво е влиянието на несъответствията между двата езика върху превода?
Българският е по-богат откъм регистри – в САЩ нямаме такова разнообразие.
В България заради историческото минало, езикът има много турцизми, гърцизми, диалекти, които носят социално и стилистично значение и дават много голямо богатство, за което ние нямаме еквивалент. Може би, ако си англичанин и знаеш някакви местни диалекти можеш да постигнеш съответствие, но аз като американка нямам такъв ресурс.
Харесвам славянските глаголи в българския език – с една представка може да се промени смислово цялото изречение „завали“, „извали“, „навали“. Те дават тънки разлики на значението, които на английски могат да се предадат с т.нар. глаголи с фразеологична употреба (англ. phrasal verbs), но понякога е предизвикателство мисълта да се изрази без много думи и тежки изречения.
Една заблуда: битува схващането, че в английския език има много идиоми, но същото се отнася и до българския. Има и български непреводими изрази, които изискват да се спази не точното речниково значение, а да се търси функционален еквивалент.
Обикновено при превод от български на английски, английският текст излиза малко по-дълъг. Може би това несъответствие се дължи на конструирането на глаголните времена, което в българския език е по-синтетично (няма were, have, been). Но пък това е предизвикателството за преводача – да не тежи, да има същата лекота като българския.
С какво българската литература е интересна за американските читатели?
Хората, които четат художествена литература в Америка и във всяка страна по света са малко – това са интелектуалци, филолози. Ходила съм на премиери на книги на български автори в Ню Йорк, Чикаго – публиката не е голяма. Но е приятно изненадана колко различни са българските автори и какво богатство на стилистика предлагат.
В Америка художествената литература се пише малко на заводски принцип. Има магистърски програми за творческо писане и – да, има страхотни писатели, не го отричам. Но е налице един калъп. Чувала съм мнения на читатели, които по един или друг начин се занимават с литература в полза на експерименталния характер на новата българска литература.
Авторите опитват нови подходи и правят структури, различни от модела, който се налага в университетите. Понеже в България отскоро е налице такава магистърска програма – за добро или за лошо, българските писатели не следват някакъв наложен калъп. „Девет зайци“, на Виргиния Захариева е една много странна книга – на границата между роман, мемоар и книга с кулинарна насоченост.
Американската публика е много приятно изненадана от факта, че творбите на българските автори не могат лесно да бъдат класифицирани. Това е много ценно за тях. Повечето американски писатели следват утвърдените канони, защото работят на пазара и колкото и да искат да се водят по течението на своето въображение, все пак държат сметка за това какво се търси, за да продадат написаните книги.
А тук в България знаем, че така и така няма да спечелим нищо от тези книги, така че можем да пишем каквото си искаме и да – понякога се получава много свежо и оригинално.
