През целия си живот съм смятала, че учителите си придават един определен вид – на сериозни хора, често сухари, които размахват пръст и прекрояват мисленето на ученика си по свой образ и подобие или на каквото е казал учебникът. С малки изключения училищната среда, пък и академичната такава, ме е сблъсквала предимно с подобни типажи.
Затова когато през Фейсбука ми прелетя един луд байкър с шеметни статуси и остър, но светъл поглед, последното нещо, което си помислих за него беше, че е учител по български език и то на чужденци.
Борис Ангелов всъщност първо избира университета като място за развитие и кариера.
Той е магистър по българска филология и етнология на ПУ „П. Хилендарски“. Хоноруван асистент по „Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война“ и редовен докторант по „Методика на обучението по българска литература“ (от 2002 г.) в същия университет. Литературен историк и критик, автор на изследвания върху Каравелов, П. Р. Славейков, Вазов, П. П. Славейков, Й. Йовков и др.
През 2004-а обаче решава да преподава български език на чужденци. Школата му се казва „Мастило“ и е позиционирана в Пловдив, но Борис често преподава по скайп на своите ученици от всички възрасти и континенти.
А най обича да хвърчи с колелото си Мекица (името да не ви подвежда) по чукари и сокаци като истинска нинджа. Борис е хиляди неща, но най-силното му оръжие е хуморът. Трябва да добавим, че е зодия Козирог, чиито представители често проявяват гениалност и висша форма на лудост. Ама те нали бяха свързани…
След като си имал академична кариера защо реши да преподаваш български език на чужденци?
Разводът ми с литературата и литературната критика не беше особено труден. Аз дълбоко вярвам, че неслучайно глаголът „уча“ има две значения – уча и преподавам. В момента уча, докато преподавам. В университета това е по-скоро изключение от правилото. Често карах упражнения с четирима-петима студенти. Все пак основната причина е малко по-различна. Загубих вярата си, че има някакъв шанс за промяна в обучението по литература. То е турникет, който се върти от много години по инерция. И няма надежда в скоро време това да се промени. Спомних си как в катедрата се получи донос срещу мен от една учителка, която телом присъстваше на правенето на салата на учебника по литература за пети клас пред студентите ми, които наивно/невинно ми казваха: „Ама, господине, щом това пише за Вазов в учебника, значи е вярно“…
Кое се оказва най-трудно в българския за чужденците?
Не се сещам за такова нещо. Шегувам се, разбира се. Зависи от човека. И до ден днешен се сконфузвам, когато се сетя как един американски дипломат отвърна на смайването ми пред брилянтния му български: „Абе, ти що си мислиш, че има труден език за човек, който е научил китайски?!“ Да, българският беше осмият му чужд език.
Може би най-труден е глаголът, слонът на българската граматика. Задпоставеният член и правилата за членуване също са препъникамък. А за англоезичния свят в частност – родовете. За предлозите и съюзите е излишно да споменавам, те са трудни с непредсказуемостта си във всеки език.
Какви са тези луди хора, които избират да учат български?
Че ти вече ги описа, хем с една дума – луди. Много са различни и като хора, и като мотивация – което на мен лично най-много ми харесва. Има луди, които учат от любов (на тях казвам, че това е най-автентичното обяснение в любов – щом си решил да се мъчиш с тоя кошмарен език, само и само да разбереш какво си шепне любимата/любимият с майка си зад гърба ти в кухнята).
Има луди, които се опитват да правят бизнес у нас (малцина са и стават все по-застрашен вид. Тях ги почвам направо с повелителното наклонение и крилатите фрази „Чакай малко“ и „Ела утре“).
Има луди преводачи – с тях преподаването е песен, както и с писателите и журналистите (търгуваме с думи, от един еснаф сме и лесно се разбираме, когато опрем до винителния или дателния падеж).
Има много луди, които живеят на село, където не можеш да намериш човек дори да те напсува на английски. На тях ужасно им завиждам, защото имат късмета да живеят сред комшийки, които час по час им мъкнат по нещо от градините си, а моите питомци се кахърят дали да им предложат пари и защо, аджеба, съселяните им ги бъркат с кралицата. Най-покъртителното за мен беше признанието на една британка, която директно ми рече, че ти не само не можеш да си купиш къща в английско село, ами дори и някак си да успееш да го направиш, ще си господин Никой там и хората едно „хай“ няма да ти казват на улицата.
Има и луди, които вярват в Бог и са дошли тук, за да сеят семената на Библията. Спокойно, никой не се е емнал да превръща българския ортодоксален езичник в нещо друго. Църквата е просто една социална институция, повечето от чужденците се самоопределят като социални работници, а не като мисионери. Опитват се да помагат на бедни, социално слаби, сираци, необразовани, самотни, инвалиди, роми, безработни и други аутсайдери, които държавата ни живи е погребала и не ще даже да плати за опелото им.
Има луди, които са луди за българските фолклорни песни и танци (тези луди са луди за връзване! Много ги обичам обаче!). Има и луди студенти, които не могат да повярват, че една бира струва по-малко от 50 пенса (тях ги съветвам да не пият вода). Мога да продължа с още луди, но ще стане досадно дълго.
Теб какво най-много те дразни в българския и си казваш всеки път – как сега да го обясня това нещо?
Почти няма неща, които да не мога да обясня. Не, не се фукам. Научил съм толкова много от учениците си за българския език, че не знам как да им се отплатя. Само чужденец може да ти зададе въпрос, чийто отговор няма да откриеш в нито една българска граматика. Ко? Не! Сериозно ти говоря, бе! Носителят на езика няма сетивата да мисли езика си като друг/чужд, всичко на български за българина е българско, т.е. естествено, нормално. Този труизъм важи за всеки език.
Затова казвам, че най-добрата граматика е написана не от българин, а от един американски професор. Предпочитам да ти отговоря на въпроса като българин, не от гледна точка на чужденците, които учат български. Тях ако ги питаш, ще ти кажат, че искат да се върнем към глаголицата или направо към руническите черти и резки.
Дразни – не, вбесява ме еснафлъкът на нормотворците. Държат се точно като еснаф, като затворена каста – задругата на езика. Сякаш езикът им е бащиния, а те са жреците, отговарящи за охраната му.
Какво мислиш за опростяването на езика, за езиковите реформи като цяло?
Ще ти издам една тайна шега от кухнята на кандидатстудентската комисия по български език към ПУ, в която участвах няколко години. Къде на шега, къде сериозно, с колегите си подмятахме, че всъщност не проверяваме грамотността на кандидат-студентите, а дали са ходили на частни уроци по български, или не. Разумът на баснения разказ е следният – в последните два речника има толкова недомислици (да не кажа – глупости), че е крайно време да се направи нещо по въпроса.
Аз не се наемам да давам акъл, не съм езиковед, моята специализация е по литературознание. Имам свой радикален проект и затова често се майтапя, че мечтата ми е да стана министър на образованието за 24 часа. На първо място ми се струва задължително обсъждането на всички наболели проблеми на една доволно широка кръгла или квадратна маса – нека се съберат водещите езиковеди от големите ни университети, заедно с колегите си от БАН и, ако трябва, да се хванат за косите, но да пуснат бял дим от комина на академията.
Едно твърдение ми е било интересно: „Аз говоря и пиша правилно винаги“! Възможно ли е това и най-важното – необходимо ли е?
Че ти не си ли гледала клипчета с Владко Мурдаров? Той сигурно и на кучето си говори винаги правилно. Това е като да яздиш байка си само на една скорост. Абсурд! Правилата са временна конвенция, някакъв договор. Не съм убеден, че дядо Вазов би издържал матурата по български език… А пък да знаеш само аз с ‘къв кеф пиша „нЕкой“ във Фейсбук.
Да, чужбинските ми ученици постоянно ми се подиграват и ме наричат Grammar Nazi, но аз обожавам да нарушавам правилата, когато писмено жонглирам с различни стилови регистри. Некак (sic!) си се страхувам, че правилата умъртвяват живия език, когато пишем. Вероятно това е причината да харесвам Чудомир (и опоязовците).
Ако можеш да сравниш с нещо езика ни, с какво би било то?
С тюрлюгювеч, но заради близостта с буламач нека да е миш-маш. Не, не, не си и помисляй да чуеш от мен метафори като „арфа звънлива“ и други вазовизми (защото класикът описва един определен регистър на езика – художествения език, езикa на поезията, докато аз по-скоро преподавам Vulgarian).
Сподели смешни ситуации, в които изпадат твоите ученици, докато се учат?
Чужбинците са най-находчивите неолози! По-добре да ти разкажа за тъжните ситуации, понеже ми се виждат многозначителни. Питай когото искаш, но отговорът ще бъде един и същ – българите не могат да общуват с чужденци, не са се научили още. Казваш на един българин „Здрасти!“, а той веднага решава, че знаеш перфектно български, и те залива с такава велеречива попара, че и носител на езика се затруднява.
Молиш го да говори по-бавно, защото не разбираш добре български. Ответната реакция е потресаваща – вместо да намали малко темпото и да използва прости думи, които вероятно иностранецът знае, нашенецът започва почти да крещи, пак в същия задъхан, скорострелен ритъм, само че на висок тон.
Друг кошмар ми сподели наскоро един американски приятел. Попита ме: „Абе, защо българите говорят един през друг, защо не се изслушват и не се интересуват какво искаш/имаш да им кажеш“?! И за двете ситуации имам едно лесно обяснение – българинът не може или не желае да бъде в чуждите ботуши, липсва му или не му харесва емпатията, наред със саморефлексията. Да си чувала за български философ? Аз не съм. Чувал съм само за български дървен философ. Много разпространено животно у нас.
Има ли такива, които се отказват и ако да – защо?
О, има, разбира се! Ако разликата между дателните и винителните форми на местоименията случайно не ги откаже, то видът на глагола ги халосва точно в слепоочието, а повелителното наклонение ги доубива. Е, има и ученици, които спират да учат, след като са се скарали с гаджето или са осъзнали, че да правиш бизнес в България е като да оцеляваш в джунглата.
Какво мислиш за неграмотността, която цари в България? На какво се дължи тя според теб?
Моята теория е семпла. Ще ти дам пример с много потенциални ученици, които не съм имал честта да обучавам. Често получавам запитвания от типа – искам да науча само малко български, искам да знам най-много 500 думи. На което аз отговарям присмехулно-възпитано, но на акъла си викам – абе, много се притеснявам за духовния ти живот, ако имаш нужда само от 500 думи, за да изразиш това, което чувстваш, мислиш, мечтаеш, сънуваш, бленуваш, фантазираш. Че то дори в порно филмите използват повече от 500 думи (или поне така са ми казвали).
Горе-долу същото е и с грамотността, която далеч не включва в себе си само дали „не знам“ се пише слято или разделно. Не ми се сърди, но се дразня само от неграмотността на колегите ти журналисти, от неграмотността на колегите си учители и от отчайващите познания по български език на доста преводачи. Не можеш да си вадиш хляба с езика и да не знаеш, че се пише „петима души“, а не „пет човека“!
Правилото, хубаво-лошо, си е правило, това е. Представи си как някой музикант бърка нотите или пее фалшиво… За това как говорят политиците ни не ми се говори. Те народа си не познават, какво остава за езика си. Язък, че пръскат толкова народни пари за пиари.
А за нездравия национализъм, който расте с бързи темпове и у нас?
Забравих да ти кажа, че съм и етнолог по образование, това е втората ми магистратура. Така че за мен това е непоносимо болезнен проблем. Ще бъда и честен, и сериозен. Страх ме е. Всъщност, лично за мен здрав национализъм не съществува. Национализмът винаги е болен, болест е.
Завиждам на американците единствено за това – че те не са и помирисвали тази зараза. Ще кажеш, че при тях е (било) по-страшно – там върлува(л) расизмът. Нека обаче я докараме с национализма дотам, докъдето те са я докарали с расизма, и ще спя по-спокойно. Мечтата ми е внуците ми да живеят един ден в СЕЩ – Съединени Европейски Щати.
Кои са твоите учители и какви най-ценни уроци си взел от тях?
Нямам учители, самоук съм. Няма кой да те научи как да преподаваш български на таксиджия от Манчестър или на тираджия от Бристол. Факт. Това всъщност е най-голямото предизвикателство: обучението на възрастни е непрекъснато ходене по ръба на бръснача, учителят трябва да бъде умел въжеиграч – при това винаги усмихнат, бодър, лъчезарен, независимо какви облаци са надвиснали над главата му. Психо-граматически Худини.
Защо българите не възприемат нормално диалектите като ценност и разнообразие? Когато се усети такъв, повечето пъти следва определението „селянин“.
Че българите кое различие възприемаме нормално?! Да си правим кифленски duck face селфита, ще контрираш веднага (и с право). Бива да си поговорим за криворазбраната цивилизация, за културното ни самоколониализиране, та даже и за Бай Ганьо, обаче наскоро прочетох нещо покъртително силно от любим поет и може би то ще се окаже правдивият ключ към недолюбването на диалектите (и диалектиката).
Думата ми е за Ани Илков и това, което той описва като „непоправимото политическо престъпление, което българските комунисти извършиха. Колективизацията на селото – без никой да ги гони, кара, бие. България е била до 80% аграрна страна. Ти да разрушиш този етос, този маниер на живот, този свят… Тази форма на живот се разруши. (…) Така, както пиян човек убива децата си или баща си. Това е чудовищно престъпление и оттам насетне тръгва развалата на българския етос, на българския начин на живеене“.
А най-нелепото е, че Ани тук ни връща към финала на „Народът вчера, днес и утре“, към Ботев, брутално употребявания от същата тази власт, която гротескно се кичеше с лика и словата му.
