Смъртта е събитие, достатъчно травматично само по себе си за всеки човек, на когото му се налага да изпрати близък. Интересното е, че у нас съществуват обичаи и ритуали по сбогуването с покойника, които сякаш умишлено са създадени, за да ти нaнесат още по-тежка психическа травма, ако, не дай си боже, се справяш мъжки със загубата.
Има места по света, където погребват хората с песни и танци. С пляскане и благи думи. България не е едно от тези места.
Тук неминуемо всичко непрекъснато трябва да ти напомня, че положението е трагично. Каквото то и действително е. Tова е особено важно да се затвърждава прогресивно в дните на траур, ако изобщо сте оцелели след самото погребение.
Не знам как се очаква да бъдем нормална нация, която да върви напред и да се развива, да избира адекватни управници и да има бъдеще, при условие, че много от обичаите ни са, меко казано, деструктивни. Особено допре ли до неизбежното.
Безумните обичаи, свързани с погребения и смърт в България, най вероятно са неизброими. Но ето няколко любопитни примера, които подбрах в разговори с приятели от различни краища на милата ни Родина.
Репетиция за смъртта
В някои влашки села около Дунава доскоро е била жива традицията да се инсценира помен за човек, който още не си е отишъл. Така де – жив си, но се правиш на умрял.
Обикновено есенно време, след края на усилената работа на полето и прибирането на реколтата, се е избирал ден, в който всички близки, роднини и т.н. се събират около човека, за когото се предполага, че времето му ще настъпи в някакъв близък момент (не е нужно да е болен).
Той ляга върху маса на двора. Около нея е отрупано с плодове, жита, кърпи, тикви, храни и всички необходими атрибути.
Има оплаквачки. Симулиращият смърт лежи със затворени очи през цялото време и слуша. Така му е спокойно – знае, че ще има кой да го изпрати, знае и колко човека ще дойдат горе-долу. Присъстват и деца – да се предаде на младите традицията. Псевдопокойникът е с дрехите, с които реално ще бъде погребан.
На прабабата на мой познат са й правили такава „помана“ на 60, а тя доживяла до 80.
Полагане на живо детенце в ковчега
В Ловешко, най-безумното нещо, което може човек да види с очите си при погребение, е спазването на поверието, при което, ако има човек, който носи името на покойника, то той трябва да легне в ковчега му преди него. За да „не се случи нещо лошо“ на кръстения на мъртвеца.
Честно казано, не знам какво по-лошо може да ти се случи от това да лежиш в ковчег на 12-годишна възраст, преди да положат мъртвото тяло… Макар че, като гледам какви обичаи има, не смея да се замисля… Лежиш си вътре в окичения ковчег с всякакви цветя, докато попът пее нещо за ЗДРАВЕ. Да… За твое здраве. Да не те споходи съдбата на адаша, чието име носиш… Не знам.
Същото се прави и ако си близнак на починалия.
Селфита с трупове
Лично на мен ми се е случвало, докато разглеждам семейния албум, да попадна изневиделица на снимка на покойник. Положен в ковчега. И хора наоколо. Питах баба какво е това и кому е нужно, но тя обясни, че такива са били традициите.
Може би едно време не се е гледало на фотографирането както днес. Прилагало се е само при много специални случаи. Знам ли…
Приятелка ми разказа как нейна позната документирала на видео в средата на деветдесетте цяло погребение…
Резервиране на гробищно място + поставяне на паметна плоча предварително
Е те това вече си е класика! Тъжното е, че много хора са принудени да си запазват място на гробищата, често до това на любим човек, тъй като после може „да няма“.
Това е горе-долу ОК, но идва моментът, в който си поставяш директно и паметната плоча плюс снимка и година на раждане. Само тази на смъртта остава въпрос на късмет.
„Това е много фрапиращо, да отидеш на гробищата, да видиш снимката на някоя баба и буквално след 5 минути да я засечеш в магазина, докато си купува хляб“, коментира пред мен девойка, преживявала описания шок.
Некрологът като явление
Никога няма да забравя как в 6 клас на връщане от училище една съученичка си залепи дъвката на некролога на дядо ми. Не знаеше чий е, а и не намерих за необходимо да й казвам.
Едно време сигурно е имало файда от този тип известяване на печалната вест, но при наличието на всички тези мобилни комуникации днес не съм убедена какъв е смисълът в това куче да ти влачи снимката в дъжда, откакто вече те няма…
Да не говорим за вестниците, в които на едната страница имаш хороскопи, на другата некролози, на третата – голи мацки от Севлиево на 21 г. Страшен кич. Каквито ни обичаите, такава ни и пресата…
Да не говорим за ужасно елементарните, повтарящи се до безкрай еднотипни стихчета с нескопосани рими, които масово и без грам лично отношение се печатат под снимката на покойника.
Някои хора все пак влагат лично отношение и се сбогуват със свои думи, което си е похвално на фона на всичко…
Други отклонения
На някои места в България, ако в една и съща година почнат двама близки, върху ковчега на втория ритуално се обезглавява черна кокошка и се погребва заедно с починалия.
Ако това ви звучи прекалено екзотично, то има и други „нормални“ практики, които се изпълняват масово. Едно от тях е да палиш цигара на гроба на починалия. Понеже много обичал да пуши. То не стига, че при нас всичко е едно непрестанно ядене и пиене, но и пушене трябва да има. Без значение от какво си е отишъл човека. Може даже точно вредният навик да го е покосил…
Друга масова и съвсем приета практика е покриването на огледала и спирането на всякакви телевизори и радиа. Изобщо, медийният отпор. Чудя се, като си на осемдесет и кусур години и ти умре единственият приятел, а отгоре на всичкото нямаш право да си гледаш сериала цели 40 дни, как оцеляваш?
Няма да коментирам ваденето и слагането на пари в ковчега на покойника.
Наистина ритуалите и обичаите, свързани с погребения у нас, са неизброими и, струва ми се, нехристиянски също така. Повечето суеверия са обвързани отново със смърт. Човек трябва да спази един куп неща, за да не умре самият той според вярванията.
В неясен брой хипотетични ситуации пък не бива да се къпем и освежаваме. Вярва се, че който се мие на Задушница, ще му излезе мъртва кост на гърба или пък е прието, че до погребението близките на покойния не бива да се мият, бръснат, гладят и т.н. Както и да чистят.
Във всички тези практики често биват замесени малки деца, които да гледат, да се учат и да възприемат.
С цялото ми уважение към традициите и тяхното спазване, силно се надявам в днешно време все по-малко да се изпълняват подобни обичаи и все повече хората да използват трезвата си мисъл и добрите си сърца във всеки преломен житейски момент.
Нямаше да бъде зле, ако църквата беше малко по-ясна като обществено присъствие, така че безумните обичаи да не се водещи в духовния свят на мнозина.
При всички положения мъката е нещо строго индивидуално и не би трябвало всеки път група превъзбудени баби да ти нареждат как точно трябва да я изживяваш.
