Фреди Бенямин идва от Ирак. Той е любезен домакин, майстор готвач, драматург, вярващ християнин, калиграф, химик, шивач и любител на футбола. Все още обаче не знаем това, когато влизаме да хапнем в ресторанта му с надеждата да ни разкаже повече за себе си и своята история.
На това специално място не ти трябва меню. Фреди знае какво да ти предложи. 60-70% от редовните клиенти идват без да питат какво има. Казват „гладен съм“, той поднася блюдата и те никога не се оплакват. Вчера някой приятел е ял бамя, днес ще яде спанак. Домакинът нарича клиентите си „приятели“.
Но Фреди разбира, че не съм дошла, за да го питам за храната. А тя има своите тайни съставки, които само майсторът знае, за да я превърне в специална. Той е асириец.
„Интересна е нашата история. Вавилон знаеш ли? Вавилон и Асирия. 8000-10 000 години история. Ние сме тези хора. Нашият език не е арабски език, нашият език е асирийски език, който е арамейски език. Това е езикът на Иисус Христос. Асирйиците, вавилонците от Ирак, са сто процента християни. Аз съм католик. Ирак беше наша държава. После дойдоха арабите и я взеха. От 612 години преди Иисус останахме без държава. Асирийци има в Индия, Иран, Сирия, Ирак, Ливан, Америка, Австралия. Общо сме към 10 милиона. И досега нямаме държава. Всички пазим езика. Говорим го. Азбуката ни също не е арабска. Наша е. Има разлика в буквите.“
Фреди е полиглот. Говори английски, арабски, кюрдски, персийски, асирийски, арменски. Знае доста думи на френски, малко италиански. Учи се и от работата. Професията му го изисква, различните хора, с които се разбира еднакво добре. Българският му е чудесен.
Разказва как Ирак преди 30 години не е бил същият като Ирак сега. Докато ние сме живели в социализма, Ирак е бил като европейска държава в смисъла на това, което влагаме обикновено в понятието.
„Жените там ходеха с по-къси поли, отколкото през 60-те и 70-те тука. Никой не е слагал фередже. Няма такива работи. Това дойде сега. В България е същото. По Кърджали и по тези райони. И деца на две години се забулват. Беше по-отворено. Сега – по цял свят.“
Мюсюлманството също е добра вяра, казва Фреди. С полза за хората. „Само тези в последно време взимат от Корана толкова малко думи и казват „това е ислямът“ Това не е Ислямът. И самите мюсюлмани го знаят, но за съжаление много от тях вярват.“
А дали не е заради пари? Има го и това. Има пари. Бил чул, че в Европа преди 3-4 години жените с фереджета и бурки на месец взимала от 600 от 2000 евро. Така знае от хората. Както и че в много градове вече и в България плащат на жените да се забулват. Фреди се чуди защо не дават тези пари за бедните. Защо не помогнат за наводненията? Когато имаш 1000 лв., да отделиш между 1 и 10 – това е нищо, вярва той.
Фреди винаги казва, че е първо иракчанин, после християнин. Обича своята родина. Разказва за християните в Ирак по времето на Саддам. Били към двайсет и няколко процента. 3 милиона от общо 18. „Ако отидеш в Багдад, няма да повярваш, че е мюсюлманска столица. На всеки 10 църкви – 1 джамия. В момента повече джамии опитват да правят. Изгубихме много църкви там, бомбардират – и така...“
Най-старите църкви изобщо са в Ниневия, разказва Фреди. Мястото, откъдето тръгва християнството.
„И сега, за съжаление, тези тъпанари идват и гръмват нашите църкви, историята ни. Църкви от втори век. Това е нещо много лошо. В Ирак ние живяхме толкова години с мюсюлманите без никакъв проблем.“
Казва, че малко бежанци търсят спасение в България. А и мнозина от тях не получават статут. Да седиш и чакаш повече от 2-3 години, и накрая да те върнат в Ирак, е много лошо… Не знаеш какво ще ти се случи там, не знаеш кога ще те бомбардират, допълва Фреди и подчертава, че в Ирак има много пари.
Там като главен готвач би взимал за една седмица колкото тук за два месеца. Пари има, но няма мир. Работиш и се страхуваш. Хората живеят в страх.
Питам го за отношението на българите към бежанците. Той прави паралел с времето преди демократичните промени у нас, когато хора са бягали на Запад. Срещал е такива българи, които са се спасявали, и някак са отивали в страни отвъд желязната завеса, защото тук за тях е било лошо.
„Хората в Ирак и Сирия бягат, за да пазят себе си. Има нещо, което българинът досега не иска да разбере – хората не идват да взимат пари и помощи от България. Тези хора, които си оставят къщата, кюрдите, имат кола, дом, работа и оставят всичко. Ирак е една от най-богатите страни в цял свят. Хората, като идват тук, идват с пари, не идват бедни. Не идват тук заради пари – да взимат 60 лева на месец. Медиите не работят, както трябва. В тях нещата са черно-бели. Изкривява се истината. Хората бягат от война, пазят си живота. Разбира се, и сред тях има и лоши хора, както навсякъде.“
В Ирак Фреди завършва химия в университета и по класически сценарий съпругата му Линда първоначално е негова ученичка в гимназията, в която преподава. Имат две деца. Момче и момиче – Сандра и Джордж. Сандра е женена за българин. Лесно им било да се интегрират тук. Културата им е близка. Не само като християни се разбират с българите. Той е работил на толкова места в София. На Женския пазар „няма циганин и българин“, който да не го знае.
Съпругата му работи в Съвета на жените бежанки в България. Съветът подпомага новопризнатите бежанци в България чрез свързването им с различните институции, консултации по отношение на интеграцията, информация за правата им, честване на различни традиционни дейности на бежанската общност.
Линда събира помощи за бежанци от Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Армения. Българи помагат. Събират се дрехи, обувки, уреди, чинии. Всичко.
И жена му, и Фреди са дълбоко вярващи. Той е католик, а тя – православна християнка.
Фреди редовно посещава близката църква „Св. Св. Кирил и Методий“. Има си приказка с отчето. Иска му се да правят нещо за децата, за да бъдат те по-близо до църквата. Малък отбор по футбол и нещо като театър. Постановки всеки месец. Нали е писал драма за учениците в гимназията в Ирак. Малко църковни песни.
Казва, че като дойде семейството, ако има 30 деца, ще има сто човека в църквата.
„Ако ходиш на католическа църква, там ще видиш друга вяра. Не че са католици, а просто има група за деца от 1 до 4 клас. Има за младежи, за млади семейства, за стари хора. Затова винаги в църквата е пълно. Има контакти.“
Разпитвам го нашироко за ролята на църквата в едно общество, тъй като самата аз вярвам, че тя е важна, без да ходя редовно. Не е нужно да си религиозен, за да схванеш, че църквата действително сплотява, събира хората, превръща ги в общност. Нещо което на нас, българите, ни липсва в огромен мащаб. Тя е и онзи център, който би трябвало да поставя границата между редно и нередно в дълбоко моралния смисъл на думата. Факт е, че най-развитите общества са онези, които са сплотени от вярата. Какво става обаче с нашата църква? Къде е проблемът?
„Тука, в България, много свещеници идват като работници. Идва, има служба от 8 до 9 ч. Взима книгата, свърши, излиза и тръгва за вкъщи. Отчето има сила от Господ. Винаги трябва да пази името. Като дойде някой и целува ръката на отчето, хубаво е тя да бъде чиста. Има свестни свещеници. Трябва да пази духовното, дадено от Господ. Да виждаш в лицето му осветление, а не маска. Няма лошо свещеникът да има хубава кола. Защо да му е стара? Той пак е човек. Това е нормално. Животът върви напред. Да се облече хубаво. Нормално да живее, като хората, щом работи 20 години. В Библията пише, че работникът трябва да взима заплата. По-важното е да пази духовното, което взима от Господ.“
Фреди не открива сблъсък между прогреса и религията. Няма нищо странно в това да си модерен градски човек и едновременно с това да ходиш на църква. Аз пък смятам, че масово в България, за жалост, не се прави разлика между „поп“, „врачка“, „черна котка да ти мине път“ и т.н. Ние сме наплашени и суеверни. Това ни прави слаби.
Родината липсва на Фреди. Защото цялата история е там. И хубавото, и лошото. Питам го как вижда бъдещето:
„В тъмнината винаги има светлина. Ще чакаме, дай боже, светлината. Лошото е, че хората живеят в страх. Страх има в душите им. Трябва да дойде ново поколение. С повече доверие в себе си. Сегашното по-трудно ще направи промяна. Иракчаните са добри хора. Умни, културни, богати. Но това е… Късмет. Тези диктатури, президенти… Това е трагедия за Ирак. Ирак не живее само на петрол. Това е голяма грешка. И изобщо не е само пустиня. Има две реки, които пресичат от север на юг целия Ирак. Ако отидеш в Багдад, там има към 150 ресторанта само с риба. Иракската риба е страхотна.“
В приятелството си с клиентите на Фреди дори му се е налагало да прави нехарактерни за себе си неща като това да пие водка на екс сутринта с благодарни руснаци, които е нахранил, без да знае езика им – този на глухонемите.
Чудя се нас как ни вижда нас, българите – дали пием много? „Да, сериозно“, казва той и после се смеем шумно, незнайно защо. И все пак не ни отстъпват шотландци, поляци, германци, руснаци. Особено последните.
На малко повече от година, ресторантът има много клиенти. Фреди е изключително благодарен на екипа на „Мулти култи“, които в специално разработена мултикултурна карта с места за хранене из София включват и неговото място на ул. Княз Борис I, № 174.
Отношението му е специално, а храната – винаги прясна. Почти не ползва фризери, защото пазарува от ден за ден и веднага готви. Като свърши менюто – край. Чак на другия ден има ново, току що приготвено.
Не на последно място по важност е и нещо, в което си приличаме много. Фактът, че и двамата обичаме работата си. И то сякаш поради едни и същи причини. „Тази професия е хубава заради контактите с хората. Различни култури, различни светове“, казва Фреди. „Да, точно така“, си мисля аз, докато се разделяме с обещанието скоро отново да се срещнем. Тук, където хората са приятели.
