Представи си, че участваш в представление. Първоначално си просто зрител, докато не те поканят да излезеш и да симулираш секс на сцената срещу пари заедно с друг човек от публиката.
Не, това не е еротичен сън, в който някой дълбоко е потънал. А част от концепцията на Project P – едно от най-успешните танцови представления на световноизвестния хореограф и пърформър Иво Димчев. Спектаклите му обикалят престижните сцени на Европа и Америка. Той е артистът, който безкомпромисно и често обръща рамките на съвременния танц.
Иво се е отказвал от някои неща, като например да продължи обучението си във ВИТИЗ. Учи 5-6 месеца актьорско майсторство в класа на Коко Азарян и Тодор Колев. Осъзнава, че по-скоро той може да учи хората на перформативно изкуство, отколкото която и да е институция тук. Отказва се и да живее в София, България, където е роден. Не си представя локална кариера.
Днес Иво Димчев се къпе в световна слава и името му е познато много повече в чужбина, отколкото в нашата културна среда. От тази година по-често се появява на българска сцена. Изнесе няколко концерта в кино „Влайкова“.
Eдно нещо Иво Димчев не забравя и е решен от време на време да му посвещава нужното внимание, въпреки цялата енергия, която постоянно генерира и отдава. Това е рисуването. Тази събота той откри своя самостоятелна изложба в MOZEI. Първият МОЗЕЙ, или както още Иво го нарича – голяма стая за неща с ускорена важност.
„Хаос, секс, разнополовост, противоречие, камуфлаж, мимикрия, позлата, съмнение, насилие, драма и страдание“ са думи, които рисуват твоята изложба. Как ти лично овладяваш тези категории?
Лесно се разпознавам в тези определения, аз бих добавил и „усмивка“. Хуморът е една от моите основни опорни точки. Мисля че има и известна доза хумор в работата ми, макар че може би е малко черен и малко странен. Сексът, драмата и хаосът са почти религиозни понятия за мен. Те са в сърцевината на моето разбиране за театралност, а моите театрални усещания неизменно се пренасят и върху визуалните ми работи.
Защо за хореографа и пърформър Иво Димчев е важно и да рисува?
Изобразителното изкуство никога не е било отделено от мен. Много от спектаклите ми са картинно композирани. За мен видимият образ на спектакъла е бил почти винаги от най-висока важност.
Но ако си говорим буквално за рисуване, истината е, че от 3 до 6-годишна възраст мечтаех да стана художник. След това идеята за игра и сцена надделя повратно. Като бях на 18, изведнъж пак имах един период, в който рисувах неистово. После спрях за много години и преди 5 години, когато се преместих да живея в Брюксел, пак ме удари нещо и започнах да рисувам непрекъснато в продължение на 2 години. Повечето картини в изложбата са от този период.
Последната година ми е по-интересна фотографията. Сега покрай изложбата ми става много приятно да се задълбавам с манипулации на различни материали и правенето на скулптури… Аз ги наричам скулптури, но за много хора това са просто странни предмети. Както и да е.
Изобразителното изкуство никога не ми е било чуждо, просто не ми е оставало време да му се отдам поради непрекъснатите турнета със спектаклите ми.
Тялото и телесността са основни компоненти и оръдия в твоето изкуство, но докога можеш да се опираш на тях?
Докато съм жив, разбира се. Моята идея за тялото и неговата употреба е доста отворена. Моето рисуване или каквато и да е работа с материали, различни от тялото ми, е изключително физическо занимание. Практически представлява почти сексуален акт с платното, предмета или боята. Винаги става страшно омазване. Има и голяма доза насилие, но и нежност. Сменят се рязко различни и крайни динамики в движението ми.
Понякога си е направо изтощително. Предполагам, че хора като мен, с изключително много физическа енергия, няма как да не проявяват силно телесността си във всеки един аспект от живота или работата си.
Как твоите почитатели реагират на художника Иво Димчев?
Еми, кефят се обикновено, всъщност много от тях първи са ме окуражавали да започна да правя изложби. Ако не бяха те, щях да си драскам на малки листчета за собствена разтуха до безкрай.
Но след първата ми изложба някак се зарибих и ми стана интересно цялото това подреждане, селектиране, голяма играчка си е, изтощава ме винаги повече от която и да е премиера на спектакъл. Не знам защо, сигурно заради количеството хиляди детайли и решения, които трябва да вземеш, и отговорността, която имаш към всеки предмет, снимка или картина. Абе, лудница е, но ме кефи, всяка година винаги намирам един месец да се посветя само на това. Сигурен съм , че ме учи на нещо, сигурен съм, че ставам по-добър.
Как се случва при теб една картина, скулптура, опиши ни процеса?
Най-често ме запалва материалът. Например първите си по-големи картини направих, понеже намерих в Брюксел на улицата изхвърлени 3 големи картона пред един плод и зеленчук. Бяха еднакви и имаха размер например 1.5м на 1.5м. Някак си само като ги мернах и си ги представих нарисувани.
Довлякох си ги в нас сложих ги на пода и след половин час бяха готови. Подпрях ги в кухнята и там си стояха доста време.
Един ден бяха дошли някакви хора в нас и един странен мустакат испанец се зарови в тях и доста се развълнува, каза, че тъкмо откривал една нова галерия в Брюксел и си търсел артист за първата изложба и не можел да си намери подходящ, но това много му харесва и искал с мои работи да открие галерията си. Така се случи моята първа самостоятелна изложба, а въпросните изрисувани картони бяха главни герои в нея. Два от тях ще са представени и в Мозей.
Какво събира и разделя изложбата?
Според мен моето рисуване е много различно от начина, по който се изразявам във фотографиите. Те са по близки до спектаклите ми, видеа от които също ще могат да се видят в Мозей. Картините обаче имат доста общо със скулпторите. Общото е, че всички те са някак груби и болезнени. В снимките, както и в спектаклите ми съм много по-прецизен. Може би тази амплитуда в жеста от изключително първичен до крайно нежен и прецизен ще представлява интерес за уважаемата аудитория.
Това ли е формулата на успеха в днешния свят на изкуството – артистът да е мултифункционален, да умее да се изявява по много и различни начини?
Не съм убеден, че това гарантира успех. Да имаш много и различни интереси крие опасността да не успееш да достигнеш до опредени дълбочини и още по-малкото да развиеш желано майсторство в тези посоки. Но пък изкуствата са изключително свързани взаимно. Вярвам, че развивайки определена чувствителност към формата в който и да е жанр, това развива чувствителността ти и в другите.
Също така е и въпрос на задръжки. Аз просто нямам задръжки по отношение на каквато и да е форма на изразяване. Смятам, че имам свещеното право да се изразявам както намеря за добре и ако това ми доставя вътрешно удоволствие и резултатът ме задоволява, никой и нищо не може да ме убеди, че нямам право да споделя себе си по този начин. Не знам какво е талантът и не съм сигурен, че вярвам в нещо такова. Може би най-големият ми талант е, че не се съобразявам с ничии предразсъдъци, а още по малко с моите собствени.
