Ясмин Зин е доктор по социология и преподавател в университета „Уилфрeд Лориър“ в Торонто. Автор е и съавтор на книги и публикации за ислямския феминизъм, жените мюсюлманки и образованието, социалните неравенства и справедливост, както и на национално изследване за последиците от 9/11 в Канада. Консултант е по образованието в различни международни инициативи на Съвета на Европа, ЮНЕСКО и ОДХИР за дискриминация и исламофобия. Родена е в Пакистан, но живее в Канада от дете.
Сигурно знаете, че България е първата страна в ЕС, в която пристигат емигрантите от Централна Азия – от Сирия, Афганистан, Пакистан, при това е най-бедната членка на съюза. От друга страна носим бремето на 500 години турско робство. От трета – турското малцинство има политическа партия, представена в парламента – и това е едновременно и добро, и лошо. Лошо е, когато подхранва спекулациите „турците ще дойдат и ще ни завладеят“. Доколкото фобия е нерационален страх, в България страдаме от исламофобия. В същото време за нея публично не се говори. Заедно с това нямаме обществени личности, които да не са обвързани с политика, да са мюсюлмани и да създават положителен образ, който да се изправи срещу фобията или най-малкото – медиите не се интересуват от тях.
Ако нямате друго пoзнание за мюсюлманите, освен историята си в миналото и днешния емигрантския въпрос и ако стереотипите ви говорят – те са терористи, те идват, за да ги издържаме, за да ни вземат работата – няма как да е иначе.
Един от проблемите на исламофобията е, че никой не разказва други истории. Ако в публичната сфера чувате различни истории – представите ви ще се балансират.
Сайтовете също имат вина за разпространението на езика на омразата. Нямам предвид всички, но практиката е да се държат на показ коментарите, които го съдържат. Защо? Елементарно е – това свидетелства за популярността на публикацията и окуражава и останалите хора да говорят de auditi – нищо, че границата, от която езикът започва да троши кости, е мината. Някои трият съдържаниетo, но оставят кутията на поста – „тук се разписа исламофоб / ксенофоб / мизантроп“. Медиите у нас отдавна не възпитават. Има ли смисъл от диалог с вербалните екстремисти?
Има един тип хора, които не се интересуват от твоите или моите аргументи. Няма полза да спориш с тях, защото те няма да променят мнението си. Те са такива, каквито са – със своето мислене, каквото и да им кажеш. Може да искаш да поправиш представата им за исляма, да им предложиш друг образ на мюсюлманите, в който няма поляризации. Но те не се интересуват от друга визия за исляма. Защото имат определена представа, която искат да популяризират и това е всичко.
Нямам данни за България, но в САЩ има изследване за индустрията на исламофобията, което различи личности със силно публично присъствие. Някои от тях са в правителството на САЩ, други са в медиите, в телевизии като CNN, FoxNews, телевизонни шоу програми…
Това са публични личности с много силен глас в обществото, които предлагат и промотират отрицателния образ на исляма. Те са критични, исламофоби и расисти. И са в мейнстрийма. Освен това са подкрепяни с пари*. Има определени групи и организации, които получават пари като за работа на пълен работен ден.
Потребителите в интернет, които целенасочено и постоянно атакуват с изказванията си, или имат много излишно време, или може би също получават пари за това, може би са организирани – няма как да знаем. Когато сайтът на кампанията за език без омраза NoHateSpeech беше още съвсем нов, вече имаше потребители, които се изказваха негативно. Подобни изказвания аз по-скоро бих изтрила – това е личното ми мнение.
Но като преподавател мисля, че има и още нещо, което може да се направи. За хората, които са по средата. Те чуват отрицателния глас, чуват и положителния глас, но не са сигурни какво да мислят, защото нямат достатъчно информация каква е истината. Ако получават информацията си само от мейнстрийм медиите, например в САЩ това са CNN, FoxNews и техните шоу програми, и после отидат и гледат филм като „Не без дъщеря ми“ или който и да е холивудски филм, в който мюсюлманите са показвани като фанатици, терористи и престъпници – тогава те ще са погрешно информирани. Мисленето им ще се формира от стереотипите, от отрицателното разбиране за исляма и мюсюлманите – те просто няма да имат друг избор.
Струва си да обърнете внимание на хората по средата, без да отлагате във времето. Те са таргет за бизнеса, който промотира омраза и стереотипи, който печели от разрушаването на собственото мислене.
Срещу троловете не можете да направите нищо. Да ги триете или да им режете достъпа – те ще намерят начин да повишат глас отново. Това което, можете да направите, е да създадете нов наратив за исляма и мюсюлманите – за онази огромна група хора, които все още не са изгубени в исламофобията. Когато хората нямат достатъчно информация, последват онзи, който говори най-шумно.
Това е другата обществена отговорност, която отдавна изчезна в медиите. Медиите не говорят обективно, а заемат страна и говорят от нейно име.
Медиите в САЩ са отличен пример за едностранчив поглед върху нещата, дори в Канада има вестници в подкрепа на дясното крило, които демонстрират много специфична гледна точка. Те пишат много, много спорни статии.
Трябва да се окуражават хората да следят алтернативни източници на познание, които дават знание извън мейнстрийма. Защото мейнстрийм медиите са собственост на корпорации. Корпоративният медиен монопол в САЩ е огромен, Европа върви по същия път. В САЩ медиите са в конгломерат с военните и споделят политическите им идеологии. Гледната им точка и съобщенията им изразяват политическия и икономическия интерес на собствениците им.
За да получим истинската картина, имаме нужда от алтернативни медии, масова култура, образование и предоставяне на факти, които мейнстрийм медиите няма да покажат, защото не им изнасят.
Какво се случва, когато знанието се изопачава от политически интерес, доминираща държава или коалиции срещу емигранти и друговерци? Това се отразява в образователните програми. Пренебрегваните групи се изключват от съдържанието, стават невидими, все едно не съществуват, нямат значение.
В учебния план влиза онова, което се смята за важно.
Ако ти си ром или мюсюлманин или принадлежиш към някоя друга малка общност на някакъв принцип, но ти и опитът ти не присъстват в курса на обучение – докато растеш така, започваш да мислиш, че ти самият също не си важен. Не си част от нацията. Не принадлежиш към обществото.
Вярно ли е, че междукултурните вицове допринасят за лошия имидж на малцинствата, другите религии и подкрепят исламофобията, ромафобията, антисемитизма, ксенофобията?
Вицовете им отварят вратата, защото хората не ги вземат на сериозно. Но като резултат представите започват да им се въртят в главата. И когато чуят достатъчно много пъти негативни анекдоти – в съзнанието им това се превръща в истина, дори и да не е. Стига да се повтарят, след време хората започват да вярват на расистките и фобийни шеги.
Когато отношението е под формата на хумор – публиката просто се смее, без да го поставя под въпрос. А същевременно и нагласата вече се оформя.
Хората, обект на расистки хумор, споделят, че подобни шеги са много болезнени. В анимациите и комиксите шегите получават измерение на дехуманизиране на човека – най-честите случаи на потискане са когато покажеш някого като по-малко човек от останалите. След като обезчовечиш хората – било като присъствие в медиите, като виц в хумористичната колона или като новина –по-лесно можеш да ги потискаш.
След това публиката го намира за редно и заема твоята гледна точка: „те не носят нищо позитивно“, „идват да крадат от нас“, „искат да ни асимилират“. Не е истина, но става истина, защото достатъчно много хора започват да го повтарят.
Въпросът за другостта е в основата на всички фобии. Лесно е да мразиш и да се страхуваш, когато не познаваш другия. Ако толерантността започва така – как да проявим любопитство към живота на различния, без да го обидим?
Когато не познаваме другия, стереотипите запълват липсата на знание за него. В същото време не бихте искали да накарате човека да се чувства като предмет на изложба. Не искате да ровите в културата му като източник на забавление и смях. Положението е деликатно.
Като изследовател на общности аз търся да говоря с тях, а не – за тях, ако ме разбираш. Това е идеята на говоренето „с хората“ вместо говоренето „за тях“. И колкото повече ги включваш в нещото, което правиш, толкова по-малко те се чувстват, че ползваш споделеното за присмех и забава, като прийом на доминиращата култура.
Не е лесно да намериш хора, с които да работиш, защото емигрантите и малцинствените групи икономически нямат време и енергия за това. Тях ги притесняват въпроси като „Какво ще стане с децата ми?“ и „Как да намеря работа?“.
Да, публичният образ, имиджът в медиите и животът в чужда общност са важни въпроси, но те не са на дневен ред за хората, които мислят за оцеляването си. При това те нямат социална, политическа и икономическа сила да разкажат своята история. И това е истинската мъка.
В някои европейски държави, САЩ и в Канада има общности, които успяват да създадат собствени шоу програми или тв канали и вестници с надеждата алтернативни медии да проявят интерес и да ги популяризират.
Но ми се струва, че България все още е далеч от това. Кампания за език без омраза в интернет е добро начало.
Европейската общност, неправителствени организации и активисти хвърлят усилия в преодоляване на пропасти и стереотипи. Защо изглежда, че препоръките и стратегиите остават на хартия?
Защото зависи от гражданското общество в държавата. Форумите и срещите между организации и различни страни са важни – така единомислещите се подкрепят едни други. Ти може да се чувстваш сега сама в своята работа, но на форума се свързваш и информираш от други, мислещи и чувстващи света като теб.
Защото работата да градиш мостове е трудна за духа, за енергията ти и имаш чувството, че никой не те разбира защо го правиш и на никого не му пука. Форумите са полезни не само защото помагат да вършиш работата си по-добре. Но и дават сила на сърцето ти, възможност да споделиш битката, която водиш, с още някого.
* Над 42 млн. долара за 10 години са предоставили 7 фондации за раздухване на омразата срещу мюсюлманите в Америка. Това е разкрило шестмесечно изследване на „Център за американски прогрес“ (Center for American Progress) в 130 страници доклад. Парите са преминали в петима ключови „експерти“, които съставят нервната система на антимюсюлманската пропаганда. Подкрепяни са от Бриджит Гейбриъл (основател на Act! for America), Памела Гелър (съосновател на Stop Islamization of America) и Дейвид Хоровиц (поддръжник на Робърт Спенсър и Jihad Watch), политиците Алън Уест и Нют Гингридж. Fear Inc. The Roots of Islamophobia Network in America, 2011.
Изследването бе цитирано на форум за исламофобията в рамките на кампанията No Hate Speech Movement, организиран в European Youth Centre Budapest, 17-19 септември 2014.
