От тази седмица заглавия от два нови албума звучат в плейлиста на Дуенде. Албумите са „Tierra” и „Swing Ibérico”, а историята на синглите заслужава да бъде разказана на слушателите на Бинар.
Един от най-големите съвременни испански фламенко китаристи Висенте Амиго записва в албума си от 2005 Сampo de la verdad пасодобле за приятеля си тореадор Хосе Томас. Три години по-късно по време на корида в Барселона Хосе връща жеста на Висенте, като му посвещава борбата с последния бик, Идилико. Зазвучава пасодоблето на Висенте. 550-килограмовият бик е красив като плюшена играчка и със сигурност е роден под щастлива звезда. Бори се за живота си достойно и красиво – може би омаян и от музиката, а може би и за да докаже името си – „идиличен”. Присъстващите твърдят за Божия промисъл, никой не иска смъртта на Идилико – белите кърпички за пощада принуждават съдията, помолен и от тореадора, да се произнесе в полза на достойния противник. И целият спектакъл в уж „антитореадорска” Барселона! За разлика от други негови събратя, чиито паметни плочи съм виждал на входовете на различни Plazas de toros, Идилико (напуснал този свят през зимата на 2010) заживява и трети живот – отново в музиката на Висенте Амиго – този път като предпоследно парче от последния му албум „Tierra“.
Висенте, носител на „Грами“ за 2001 за най-добър латино албум, е сред любимите китаристи на звездни негови колеги като Пат Матини и Марк Нофлър. На концерт на Марк в Испания се ражда идеята за съчетаване на келтските му звучности с фламенкото и продуцентът и член на бандата му Гай Флетчър поема нещата. Слушайки деветте авторски композиции на Висенте Амиго, няма как да не сме понесени към по-добрите земи, без значение дали тези на финалната Рим (в скорошно интервю за Радио 3 Висенте се шегува, че иде реч за Римската империя, когато с келтите са живели заедно) или Кордоба, където снима в гръб възрастните си родители, без те да знаят, и им посвещава Bolero para los padres. Защото тази музика носи закваската и на булериас, но и на болерос. Тя странства, както и хората – предпремиерата, заедно с акомпаниращите в диска музиканти на Нофлър, вдига на крака келтски фестивал в Глазгоу. А дуендето като че ли само това чака – да си намери нови територии и да ни обгърне в коприната от едноименната имагинерна река на приятеля Амиго.
Горе-долу по същото време млади надежди на испанския джаз, израснали покрай вече легендарните Хорхе Пардо, Томатито и Диего ел Сигала представят своята визия за това как би изглеждала срещата на два успоредни стила от първата половина на миналия век. Джипси-суингът и коплата са останали все така жизнени, както и джазът. Едно от последните им възможни взаимни влияния е дело на казващата всичко с името си камерна формация „Оле Суинг“. Малко по-малко китари от оригиналния квинтет на Hot Club de France, но достойни цигулка и бас ни пренасят във въображението, където Джанго би свирил музиката на събратята си оттатък Пиренеите. Ритъм, който не може да ни остави безучастни към пасодоблес, обединяващи и двете страни след Гражданската война. Едно от включените символни парчета – La bien pagá, е изпълнявано както от идолите на Републиката, така и от любимка на Франко.
Както вече сме писали, Алмодовар му дава поредна трактовка – както винаги с различно от основното послание (в „Какво направих, за да заслужа това” (1984) на негов фон героинята изпълнява съпружеските си задължения с досада), а почти две десетилетия по-късно Диего Сигала заедно с Бебо Валдес правят от него вечно танго с… перуански кахон. Но да се върнем на Оле Суинг и техните версии на Ay pena, penita pena или España cañi, които съответстват на търсения двусмислен кич на корицата, където за символ на иберийския суинг е изобразен (с печат на десния бут) друг особено цéнен и ценéн иберийски продукт – месния, и по-точно живата му суровина, която задължително трябва да се разхожда на свобода и да се храни само с жълъди.
И за да е веселието пълно – финалът е ни повече, но и ни по-малко… суингиращо-„ритуален” (както е в оригиналното заглавие на Де Фая) Danza del fuego. Да ни е сладко!
