На пръв поглед – игри на думи и musica ligeira. На първо слушане – нещо по-дълбоко от МРВ (бразилски поп) за европейска и по-конкретно италианска и френска аудитория.
Започваме с Inventa Rio – относително нова (2010) италианска джаз-формация около съоснователя на дуото Musica Nuda Феручо Спинети (артистичната му „половинка” Петра Магони участва в парчето Cartomante). Техен гост е неоспоримият „тотален” – както се самоопределя – маестро Иван Линс, автор на класики в босата като Começar de novo, адаптирана за случая като Nascere di nuovo с втори вокал Ванеса Да Мата. Сред останалите гости, заслужаващи вниманието ни са и други любимци на Дуенде – Мария Гаду (великолепен дует с Линс на италиански на фона на пиано-остинатото на Джовани Чекарели), Винисиус Кантуариа (вокализиращ заедно с Линс под фиоритурите на Фабрицио Босо, флигорна), Тоска, без да пропускаме неаполитанския привкус на Мария Пиа де Вито в композицията на Чико Буарке Stella D’A Mia (Renata Maria), но и по-мекия прочит на италиански, който Линс прави на класиката на Луиджи Тенко Un Giorno Dopo L’altro, разбира се – солидно „подпрян” от баса на Феручо Спинети.
С две думи, ако карнавалните изхвърляния на Рио или Венеция биха имали обратна/обрана, но не по-малко характерна за двете култури експресия, със сигурност я откриваме в Inventa Rio Incontra Ivan Lins.
Няколко седмици по-късно и на няколкостотин километра отвъд Алпите, един друг символ на бразилското вокално изкуство в босата – Трио Есперанса почти изненадват с Doce (букв.”сладката”) França. Така обикновено франсетата наричат с умиление родината си, избрана от доста време за втора родина от сестрите Коррея. Почти две десетилетия след първия им там диск A Capela do Brasil, с минимал пиано/кийборд акомпанимент, Esperança дават нова надежда на шансоните, съпровождащи ги в годините потапяне във френскостта. Там откриваме възможната бразилска звучност на авторитети в авторската песен като Брасенс и Брел. Не случайно дискът започва с двусмислеността на Les copains d’abord (букв. Приятелите първо), преди деликатният китарен акомпанимент да ни потопи в любовната нега в La chanson des vieux amants (Cançao dos velhos amantes). Не сладнят и популяризираният от Вероник Сансон шлагер на Мишел Берже Quelques mots d’amour, нито Ce n’est rien на Жюлиен Клер. Естествено, предпочитам засилените перкусии в и без това драматичната Et maintenant на Беко и дългоочаквния дамски прочит с подходящи предихания (и малко излишен „типичен” акордеон във финала) на бохемата на Азнавур.
Така досегашното им присъствие в Дуенде (благодарение на издадения от приятелите ни Дрейфюс джаз „От Бах до Жобим”) се обогатява с чистата а капела в нюансите на парижкото небе в първата част на едноименната класика на Франсис Льомарк, оставяща място и на индивидуалните им въведения към обезсмъртената от Пиаф La vie en rose (разкошни а капели и вокализи в скатираните хоруси и финал) и в Bem mais que tudo – едно от най-американизираните френски парчета (Que reste-t-il de nos amours/I Wish Your Love), доста успешно обогатено с дуета пиано-китара.
При всички случаи изначалните шансони и канцонети повлияли преди половин век босата на свой ред могат да бъдат гримирани без да изглеждат гротескно, стига творците, които го правят да ги уважават колкото себе си и най-вече публиката.
