Според него, животът е зле монтиран филм, а телевизиите така разрушават обществото, че векове няма да стигнат за повторното му съграждане. Въпреки това е носител на Оскар за чуждоезичен филм (Бел Епок), а всички, които си падаме по музиката с „Дуенде“ няма да забравим опусите му Calle 54, El milagro de Candeal, Chico y Rita, чиято музика, както и тази от комплациите му Musica para los amigos е част от плейлиста ни.
Но плейлистът на Труеба е повече от изтъкване на незаслужено позабравени явления. С присъщия си комерсиален нюх (в никакъв случай не ме разбирайте пейоративно!) Труеба създава възможности за срещи на двата бряга без да става дума за компромиси в качеството. Lagrimas negras не е първата среща, надлежно документирана и промувирана, за да не кажа промотирана между двама странни гении – един от доайените на кубинското пиано, Бебо Валдес и противоположният му по експресивност (и агресивност), половин век по-млад фламенко-певец Давид Ел Сигала, но е албумът, донесъл им световна слава, Грами и килограми подобни отличия. Декларираното от Сигала „продължение“ Dos Lagrimas, както и последният му концертен Cigala y Tango не са част от дискографията му с Труеба, за разлика от първия му успех, заснет от Труеба още в 2000 – Entre vareta y canasta, номинация за Грами, първа среща с Бебо, с китарата на Ниньо Хоселе.
Ниньо Хоселе (за съжаление не можа да дойде заедно с Пако на последния му концерт в България) отново с лейбъла на Труеба издава най-лиричния фламенко прочит на Бил Еванс, Paz. Ако Чано Домингес успя в транскрибирането на пиано на китарата на Пако, Ниньо Хоселе не му остана длъжен с обратния подход – и в двата случая става дума за десет, съответно единайсет малки нанизани една след друга перли, които много ти е трудно да разпръснеш в цяла дневна програма.
Сега думата ни е за последната продукция на Труеба, излизаща на бял свят на 29 януари, отново с Ниньо Хоселе сред главните действащи лица, заедно с известни вече протагонисти от филма Calle 54. Иде реч, ни повече, ни по-малко за опит румбата от двата бряга да създаде много повече от поредната почит към гениалния Камарон. Името на албума Rumba de la Isla казва почти всичко, в центъра му е авторът и певец-мултиинструменталист Педрито Мартинес, а първият ми досег с трите пилотни композиции бе сред най-силните емоции от началото на годината. Не само заради творческия подход към „непоклатими“ класики като Volando voy, майсторските цитати/препратки/опозиции на Guantanamera и неуморимия ритъм на кубинската румба. А най-вече, защото за пореден път се доказа интемпоралността и трансграничността на нещо, което към момента на създаването си е било аплодирано само от шепа широкоскроени смелчаци-визионери.
За съжаление, изпуснах Труеба на премиерата на Чико и Рита в Мадрид и засега няма да слушаме гласа му за джингъл в Дуенде (самото Дуенде още не бе стрийм в интернет радио Бинар, а само предаване по радио София), но няма как, в съгласие на мисълта му, че „политически и икономически интереси правят хората по-тъпи“ да не позволим това за нашите слушатели и да им дадем дори и в аванс от една седмица възможност да се сгреят поне духовно с Rumba de la Isla, парчетата откъдето заедно с други любими на Труеба, ще слагат началото на часа за Ida y vuelta, съвпадащ с английското време за чай.
