Три години след Бистришките баби и година след фламенкото, фадото също става част от Световното нематериално културно наследство под закрилата на ЮНЕСКО. Поредното идване по покана на Джаzz+ на Крищина Бранко и предшестващата го изложба с фотографии „История на фадото“ се случват в Пловдив, град, разбунил архитектурния елит с поредните опити за възстановка на археологически паметници с евросредства. Това ме провокира към няколко – не по Жуков – спомени и размисли по темата за отговорността към културното наследство.
Когато през 1999 се опитвах да усетя фадо атмосферата в Бариу алту на Лисабон, имах чувството, че съм попаднал в поредния опит за консервация и реставрация, известен с оксиморона „нови старини“. Въпреки колегиалните препоръки от филиала на радиото, с което работех по онова време, усещането за нещо неистинско не можеше да ме напусне. По ъглите флаерите ни бяха пъхани в ръцете от завръщащи се към детинството роднини на кръчмарите и изпълнителите. Самите оферти акцентираха повече върху безплатното второ порто. Сувенирите бяха домашно илюстрирани касети от славните времена на певиците. Оригинални дискове – дори на все още живата Амалия Родригеш, нямаше никъде.
Въпреки това вече изгряваше „новото фадо“, но както често се случва, то бе признато последно в родината си – именно поради консерватизма на определящите се „радетели на традицията“.
Често определят архитектурата като застинала музика. Характерът на паметниците на ЮНЕСКО в нашия случай не противоречи на идеята за начините на тяхното предаване на поколенията. Технологиите днес позволяват виртуални варианти на въображаеми крепости и замъци върху техните реални развалини. Разбираемо, бетонната логика на бетонните глави лобира за бетонно надграждане, но връщайки се към музиката – ако това се бе случило и в Португалия, и в Андалусия едва ли сега щяхме да се радваме на историите, разказвани, било от флейтата на Хорхе Пардо, било от гласа на Крищина Бранко. Които всъщност бяха сред по-смелите, предложили и своята интерпретация и съответните на времето си изразни средства, позволяващи традицията – с или без ЮНЕСКО – да остане жива.
Ревю към последната й компилация в Дуенде – тук.