На 24-ти май, денят на славянската писменост и култура, почитаме паметта на Светите братя Кирил и Методий и на нелекия процес на превръщане на говоримия език в писмен, с което се бележи рождението на българската духовна култура.
Основният принцип в нея е приобщаване към християнската култура и защитата на всеобщата грамотност и просвета като основа за духовно спасение.
Съвременната българска култура започва с едно дарение от страна на друга култура – византийската. Кирил и Методий не са българи, но тяхното дело и ученици са приети в България и тук намират подкрепа и почва за развитие. И днес българската култура е отворена към достиженията в духовната сфера на други народи.
С Марин Бодаков, завеждащ отдел Литература на в-к „Култура“ и главен асистент по жанровете в печата – публицистика и художествена критика в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, разговаряме за връзката на съвременната българска литература с Кирило-Методиевото наследство, за историзма, новите търсения и духовните заблуди.
Има ли приемствена връзка между днешната българска литература и Кирило-Методиевата традиция?
Предпочитам да мисля за Кирил и Методий като преводачи и смятам, че големият принос на Св. Методий е именно в превода на Библията на славянски. На този празник ми се ща да говорим много повече за преводачите, за тези, които преобразуват значенията, за тези които внедряват смисъл не само в българския език, но и в българската култура. Приемствеността в българската култура винаги е била свързана с пулсацията свое-чуждо с един илюзорен, абсолютизращ, нормативен център, който винаги е извън нас: ту е на запад, ту е на изток.
Нормите, които ние създаваме тук често са осъдени да догонват този илюзорен, фантасмагоричен център. Ако има приемственост в българската литературна традиция, тя би трябвало да се осъществява чрез литературната критика и то през оперативната критика, която възсъздава едно българско литературно и културно поле. Но в момента критиката бива изтласкана в периферията и затова ми е трудно да говоря за една цялостна българска литература, камо ли да говоря за приемственост.
Тук винаги се сещам за репликата на Христо Белчев, финансов министър., съпруг на Мара Белчева, за съжаление твърде рано си отива, след политическо покушение срещу него; впрочем и поет, който казва, че българинът не обича пасти, той яде хляб. Двадесет и четвърти май е времето, когато трябва да припомним, че българската литература не съдържа само „хляб“, а има и „пасти“. Има много интригуващи фигури, като Александър Балабанов, Иван Мешеков, които не се вписват в монументалния проект – много често външно създаван – било от държавата, било от строителите на нацията.
Как се помиряват в съвременната българска литература двете традиционни линии – историзъм и психологизъм?
Българската литература е изключително травмирана от историчността през школското образование, което преподава литературата тъкмо като история. Няма фокус върху естетическото удоволствие и неговата структура. От друга страна тези исторически фрески, които оживяват през жанра на романа търсят начин да покажат на читателя, че не само не е срамно да си българин, а преди всичко, че българите са дали нещо на света, ако цитирам Вазов и че това е много по-важно, отколкото останалите го оценяват. Историческият полюс е много натъртен във времето.
Какви са темите в съвременната българска литература?
Предпочитам да говоря повече за поезия, тъй като в поезията, поради липса на пазарен натиск има много по-голямо пространство за естетически експеримент. Пише се много; пише се много разнообразно. Расте поколение след нас – на 25-35-годишните, което много добре интерпретира всекидневието. Липсват текстове с предпоставена идеологизирана перспектива и трудно може да се говори за единство на търсенията. По-скоро това са естетически архипелази с интензивна вътрешна комуникация помежду си. Но няма отвореност на един архипелаг към друг; няма гигантски течения. Това, в което се убедих през последните години е, че все по-трудно можа да се обобщава. Всичко се свежда до фини разлики на литературни микрополитики.
Автономността – една от най-трудно защитимите територии – как се отстоява днес?
Вплитането в отношения било с държавата, било с пазара, било с медиите е неизбежно. Въпросът е да не правиш санитарния минимум; да не промениш естетическата си и литературната си нагласа, така щото да търсиш повече публика; да не вплиташ пиар стратегии в писането си; да не попаднеш, отстъпвайки от своята автономия в гравитационното поле на една или друга политическа сила. Но всъщност най-големите български писатели далеч, далеч не са поразени от подобен тип поведение. На мен ми се струва, че българската литература се намира в чудесна форма, защото на нейния терен продължават да пишат фигури като Иван Теофилов, Екатерина Йосифова. Очакваме скоро антология на Иван Цанев. И тук се ограничавам само в поезията – това са безспорни фигури, които са авторитети именно за най-младите колеги. Съжалявам, че най-интересните за мен фигури в прозата, се връщзт все по-рядко към поезията. Много бих искал скоро да видя нова стихосбирка на Георги Господинов или нова стихосбирка на Силвия Чолева.
Кои са заплахите за литературността днес? Развлекателното начало на медиите допринася или ощетява словото?
Това е гигантско предизвикателство пред телевизиите, които не знаят какво да правят с литературата. Те могат да предложат или говорилня или визуална импресия, от което не печели нито литературата, нито медията. За мен най-умната медия е радиото, понеже се фокусира върху гласа, игнорирайки образа. Когато има чисто слово, можеш да бъдеш далеч по-критично настроен към него; детайлно настроен в своята критика. Аз ни най-малко не съм срещу развлекателното начало и не бих казал, че всички ние пътувайки във влакчето на метрото трябва да четем Хайдегер. Но това, което наблюдаваме, е твърде пошло.
Въобще, телевизията подценява интелектуалното равнище на своите потребители и нещо по-страшно – често му се надсмива. Хората са уязвени; уязвена е тяхната самоличност; уязвени са основанията им за съществуване. В този смисъл медията не подкрепя разширяването на нашите интелектуални и емоционални граници; напротив – създава нови граници, без да мотивира смисъла на тези граници. Това е опасна тенденция, която тече не само тук, но у нас – поради всички причини, които споменах в началото на нашия разговор, тя се развива твърде бързо.
Често хумора и референциите, културните препратки, които правят в различните хумористични предавания са съвършено непонятни. Аз нямам общи културни референции с авторите на този тип хумор, защото много често се касае за недобронамерен, твърде клюкарски, ако използваме тази стигма, тип хумор. В него няма изящество, няма остроумие, няма желание за общо благо.
Жалея за голяма част от моите най-добри студенти, които, за да намерят препитание, да бъдат самостоятелни на една възраст, в която трябва да поемат живота в своите собствени ръце, работят в рекламни и пиар агенции. Те биха могли да свършат далеч по-добри, далеч по-значими неща, но представата на собствениците, за които работят за пазар, много често е разкачена от действителността и затова имаме пренаселен пазар с масови издания и затова те бързо се появяват и бързо гаснат и най-често са само луксозни, глуповати носители на реклама, или перачници.
Мислиш, че сериозна публика и тираж не може да се задържи с такъв тип (забавно, развлекателно) съдържание?
Може да се стигне до най-инфантилната публика. Или това е опит за инфантилизиране на публиката.
