Започваме с последните записи на Пако де Лусия, правени малко преди смъртта му с различни артисти (вкл. Естрея Моренте) на различни места, свързани с песните на Андалусия, известни и като коплас.
Някои от тях с лекота прескачат океана и се вливат в течението на болерос, обикалящо Карибите и не само.
Малко популярен, обаче, е един факт – сам по себе си достатъчно смущаващ, но по-малко или повече преодолян с течение на времето – и двата жанра, без значение дали в Испания или в испаноезична Америка от края на 30-те, задълго са били „галеничета“ на диктаторските режими от Франко до Батиста. От това им състояние ги изваждат както гениални творци далеч от политиката – Пако де Лусия, Ибраим Ферер, така и отявлени противници на режимите като каталунецът Жоан-Мануел Серат.
Новата копла, както и новите болерос са сред любимите теми на диаметрално противоположни в творческите си диапазони имена като Мартирио, Майте Марти, Конча Буйка и Сандра Караско.
Често акомпанирани от отлични джазмени – още от времето на пианиста Тете Монтолиу до актуалния басист Хавиер Колина, да не говорим за примера с Пако – лиричните и романтични песни, обобщени от Нат „Кинг“ Коул и като „латино“ са осъдени на вечност, за разлика от диктаторите, виждащи в тях само средство за отдалечаване на подопечните си граждани от злободневието.
Последният албум със заглавие „Копла“ е току-що издаден от любимката ни Естрея Моренте, с която започнахме като гостенка на Пако. „Не съм по байраците и патриотарството“ – заяви Естрея при представянето на албума в Мадрид. Държи да уточни, че коплас не са точно фламенко – текстовете са по-различни, в три минути трябва да разкажеш една човешка история. Дори и уличните момичета – още преди Ману Чао („Me llaman calle“) и шест години преди Едит Пиаф („Milord“) Хуанита Рейна изпява „Yo Soy Esa“ (аз съм онази). Идеята за албума на Естрея започва още приживе на баща ѝ, Енрике, а сред жените, но които е посветен са майка ѝ и баба ѝ:
