Преди 1-2 години в квартал „Гео Милев“, където живея, Столична община постанови повечето по-малки улички да са с еднопосочно движение. Съвсем правомерно решение, имайки предвид непрестанните обърквания и запушвания, които се случваха, когато се засрещаха два автомобила на тясното платно.
Прибавяме тук и много накачулени по тротоара леки коли, за да се впишем в картината на непрестанни маневри, прескачания на автомобили и постоянно оглеждане да не те връхлети някой разсеян шофьор.
Впрочем, странна е тази българска страст по автомобилите, в нашия блок има семейства, които притежават по 3-4, а кой знае – вероятно някъде има и такива, които притежават отделна кола за всеки ден от седмицата. Такава с червен цвят за понеделник, защото е началото на работната седмица и трябва да си нахъсан, докато за събота нещо по-лежерно – светлозелено примерно, тъй като разпускаш. Това е шега, разбира се, но че автомобилите в София (пък и не само) са повече отколкото градът може да поеме – в това няма никакво съмнение. Оттук, между другото, и задръстванията, които толкова изнервят водачите. Макар че има метро с паркинги, те стоят празни – всеки предпочита да си се вози на своята кола.
Обърнете внимание по колко хора се возят в личните автомобили – най-често по един, в най-добрия случай двама. То нали затова по някое време имаше призив за коопериране: хора, които са в една посока, да се редуват с колите си – веднъж ги натоварва този, на другия ден – онзи. Нищо не излезе от цялата работа, продължаваме да си се возим по сами. Колкото пък до настояването на чешкия философ Ян Паточка, че за да опазим околната среда, трябва да се качим на велосипеди, тук в България, биха му се изсмели – ама че глупак! „И стотинка да струва бензино, па че краднем; и двайсет лева да е – па че карам!“, изтъпанил се шопът. И кара той, кара, кара, та дим се вдига…
Виждам го точно по еднопосочните улички в моя квартал. Знаците са недвусмислени, поставени са така, че да се виждат ясно, обаче… Обаче някои шофьори това хич не ги грее, с мръсна газ навлизат баш в уличките, където е забранено без да им пука от ветото. Вярно, по-удобно е така и по-бързо, но нали правилата са за това – да се спазват. Да, понякога ни затрудняват, но нали техният смисъл е да сторят така, че всеки да понесе малки неблагополучия, за да се организира голямото обществено благополучие?!
И когато – възмутени и недоволни, че това голямо обществено благополучие все не се случва в държавата България не трябва ли да си дадем сметка, че може би и ние допринасяме за това? Тъкмо с неспазването на правилата, с нежеланието ни да се съобразяваме с нормите, които са наложени не заради друго, а да не пречим на останалите, с които живеем заедно. Но когато усещаме, че сме възпрепятствани, че с нещо ни пречат те, то е не защото го правят съзнателно, а защото и те също като нас със сигурност смятат, че малките нарушения са невинни и незначителни. Само че не са: малкото камъче обръща голямата кола. В нашия случай малкото нарушение тормози голямата справедливост. Че нали дертът ни срещу държавните хрантутници, мошеници и корумпирани безогледници е не чак заради това, че са такива, а че са се уредили, пък ние не сме. Но като се уредим, ох, като се уредим!…
В малкото личи голямото: както шофираме, тъй живеем, в нарушение…
